ДИСПЕРСИИ[*]
Отстранени системи
Националните есенни изложби (НЕИ) в Пловдив, още от самото си създаване в края на 60-те години, са били огледало на съвременните процеси в българското изкуство. Макар във времето тази традиция да е претърпявала различни трансформации, отскоро изложбите отново се търсят и мислят в посока на основните си цели – да проследяват тенденциите в класическите видове изкуство – живопис, графика и скулптура. Тази есен кураторът Галина Лардева (артистичен директор на НЕИ от 2013) се е спряла на осем индивидуалности, обединени от концепцията за Отстранени системи. Според нея, Отстранението е процедура на виждането и мисленето, при която субектът наблюдава съществуващото в качеството му на обект, независимо от неговите потенциални трансцендентни или ценностни измерения. Нещо повече – постепенно в хода на отстраняване субектът на наблюдение започва да възприема самия себе си като предмет на познанието, започва да открива в себе си структури от това, което наблюдава. Защото това, което мислим, това, което говорим – подобно на това, което създаваме с действията си, е винаги нещо различно от нас.
Есенните изложби са подредени в три възрожденски къщи в стария град (Балабанова, Хиндлиян и Мексиканска графика), като е търсено взаимодействие и диалог между тях и в същото време - възможност за отстранение, дистанция.
Най-знакови (в буквален и преносен смисъл) са графичните композиции на Филип Попов, елементи от които са използвани за изграждането на цялостната комуникационна визия на тазгодишните НЕИ. Попов (р. 1964) е представил композиции от серията Totenkopf (Черепи). Търсената връзка със схематичното излъчване на компютърни платки е в пряко отношение със схващането, че човек постепенно (по собствен, но все още неосъзнат избор) се превръща в част от глобалната технологична машина.
В противовес, Десислава Унгер (р. 1980, живее и работи във Виена), която също използва графичната медия, е представила един по-романтичен образ за света. Макар и една от сериите й да носи тревожното заглавие Липсва ми човешкото (2014), оставяйки усещането за противоречивото ни съществувание, изпълнено с вътрешни конфликти, в друга серия Не съм бил там, но може би ти (гравюра на дърво) художничката се вдъхновява от снимки, направени на екзотични места, изпратени й от нейни приятели. Въображението дорисува излъчването на тези пейзажи, постигайки неочаквани конфигурации и мотиви.
Петър Минчев (р. 1979, живее и работи в Остин, Тексас, САЩ) е представен с живописни платна, в които естествено се преливат природна и урбанистична среда. Те носят излъчването на моментна снимка, направена в движение и запечатала по-скоро настроение и състояние, отколкото конкретен момент, обект или случка. В този смисъл композициите могат да се определят като своеобразни „портрети на мимолетното”.
Живописта на Десислава Костадинова (р. 1985) печели основно от ефектната си техника, чрез която под формата на пъзел или сложно нюансирани „пиксели” са изградени ярки, пулсиращи портрети и фигурални композиции.
Голямоформатните живописни композициина Константин Костов (р. 1988) са резултат от наблюдаване на околната среда, на света, осъзнат като съвкупност от пространства-клетки, от места, обекти и ситуации, белязани от човешко присъствие.
Любопитно е да се проследят и три различни концепции за скулптура: минималистичната намеса в пространството и възприятията чрез използването на нетрадиционни за този вид изкуство материали и състояния на материята, чисти цветове - синьо, индиго и графит и студената красота на „капки” вода по пода (при Симеон Симеонов); търсене на състояние на застинало движение, на резултат от взрив, на противопоставяне и допълване между материали като керамика и желязо (при Емил Бачийски) и съпоставката между разфокусирани природни кадри и пластики, носещи заглавия на сезони, които могат да се възприемат като абстракции, като пейзажи или просто като активни форми в пространството (Елена Яневска).
Целите на Галина Лардева като артистичен директор на НЕИ, поставени през миналата година, имат своята ясна и категорична реализация. Абсолютно безкомпромисно тя следва собствените си убеждения на изкуствовед и куратор, които са съотнесени към схващането (и опитът) за професионално реализиране на изложба. Това, разбира се, не може да се случи, без да се отчетат предпоставките на конкретните условия и среда. Съвкупността от всички фактори е изведена до цялостен продукт със собствена физиономия. Изложбите играят ролята на самостоятелни представяния на авторови позиции в контекста на цялостната концепция. Това се случва балансирано – без претрупвания и бъбривост. Селекцията включва както наложени, така и млади автори, като е търсен елемент на откривателство и принос. Важно е също желанието за осъществяването на срещи и общуване както между самите участници, така и с публиката.
В този си вид Националните есенни изложби се мислят като трайна стойност, като ориентир, като една от възможните, но много важна позиция. Част от цялостното послание е желанието за диалог, за дискусия, за теоретизиране на определени проблеми в съвременната артистична среда. Търсени са всички възможни канали за популяризиране и споделяне на постигнатите резултати, като в това отношение определяща роля има отпечатването на каталог, който включва теоретична част и представяне на всеки един от участниците в изложбите – с текст, изображения и биографии. В това отношение е постигнато нещо много важно, което като цяло все още липсва у нас – намерен е начин за съхраняване на паметта.
Светла Петкова
Отстранени системи
Националните есенни изложби (НЕИ) в Пловдив, още от самото си създаване в края на 60-те години, са били огледало на съвременните процеси в българското изкуство. Макар във времето тази традиция да е претърпявала различни трансформации, отскоро изложбите отново се търсят и мислят в посока на основните си цели – да проследяват тенденциите в класическите видове изкуство – живопис, графика и скулптура. Тази есен кураторът Галина Лардева (артистичен директор на НЕИ от 2013) се е спряла на осем индивидуалности, обединени от концепцията за Отстранени системи. Според нея, Отстранението е процедура на виждането и мисленето, при която субектът наблюдава съществуващото в качеството му на обект, независимо от неговите потенциални трансцендентни или ценностни измерения. Нещо повече – постепенно в хода на отстраняване субектът на наблюдение започва да възприема самия себе си като предмет на познанието, започва да открива в себе си структури от това, което наблюдава. Защото това, което мислим, това, което говорим – подобно на това, което създаваме с действията си, е винаги нещо различно от нас.
Есенните изложби са подредени в три възрожденски къщи в стария град (Балабанова, Хиндлиян и Мексиканска графика), като е търсено взаимодействие и диалог между тях и в същото време - възможност за отстранение, дистанция.
Най-знакови (в буквален и преносен смисъл) са графичните композиции на Филип Попов, елементи от които са използвани за изграждането на цялостната комуникационна визия на тазгодишните НЕИ. Попов (р. 1964) е представил композиции от серията Totenkopf (Черепи). Търсената връзка със схематичното излъчване на компютърни платки е в пряко отношение със схващането, че човек постепенно (по собствен, но все още неосъзнат избор) се превръща в част от глобалната технологична машина.
В противовес, Десислава Унгер (р. 1980, живее и работи във Виена), която също използва графичната медия, е представила един по-романтичен образ за света. Макар и една от сериите й да носи тревожното заглавие Липсва ми човешкото (2014), оставяйки усещането за противоречивото ни съществувание, изпълнено с вътрешни конфликти, в друга серия Не съм бил там, но може би ти (гравюра на дърво) художничката се вдъхновява от снимки, направени на екзотични места, изпратени й от нейни приятели. Въображението дорисува излъчването на тези пейзажи, постигайки неочаквани конфигурации и мотиви.
Петър Минчев (р. 1979, живее и работи в Остин, Тексас, САЩ) е представен с живописни платна, в които естествено се преливат природна и урбанистична среда. Те носят излъчването на моментна снимка, направена в движение и запечатала по-скоро настроение и състояние, отколкото конкретен момент, обект или случка. В този смисъл композициите могат да се определят като своеобразни „портрети на мимолетното”.
Живописта на Десислава Костадинова (р. 1985) печели основно от ефектната си техника, чрез която под формата на пъзел или сложно нюансирани „пиксели” са изградени ярки, пулсиращи портрети и фигурални композиции.
Голямоформатните живописни композициина Константин Костов (р. 1988) са резултат от наблюдаване на околната среда, на света, осъзнат като съвкупност от пространства-клетки, от места, обекти и ситуации, белязани от човешко присъствие.
Любопитно е да се проследят и три различни концепции за скулптура: минималистичната намеса в пространството и възприятията чрез използването на нетрадиционни за този вид изкуство материали и състояния на материята, чисти цветове - синьо, индиго и графит и студената красота на „капки” вода по пода (при Симеон Симеонов); търсене на състояние на застинало движение, на резултат от взрив, на противопоставяне и допълване между материали като керамика и желязо (при Емил Бачийски) и съпоставката между разфокусирани природни кадри и пластики, носещи заглавия на сезони, които могат да се възприемат като абстракции, като пейзажи или просто като активни форми в пространството (Елена Яневска).
Целите на Галина Лардева като артистичен директор на НЕИ, поставени през миналата година, имат своята ясна и категорична реализация. Абсолютно безкомпромисно тя следва собствените си убеждения на изкуствовед и куратор, които са съотнесени към схващането (и опитът) за професионално реализиране на изложба. Това, разбира се, не може да се случи, без да се отчетат предпоставките на конкретните условия и среда. Съвкупността от всички фактори е изведена до цялостен продукт със собствена физиономия. Изложбите играят ролята на самостоятелни представяния на авторови позиции в контекста на цялостната концепция. Това се случва балансирано – без претрупвания и бъбривост. Селекцията включва както наложени, така и млади автори, като е търсен елемент на откривателство и принос. Важно е също желанието за осъществяването на срещи и общуване както между самите участници, така и с публиката.
В този си вид Националните есенни изложби се мислят като трайна стойност, като ориентир, като една от възможните, но много важна позиция. Част от цялостното послание е желанието за диалог, за дискусия, за теоретизиране на определени проблеми в съвременната артистична среда. Търсени са всички възможни канали за популяризиране и споделяне на постигнатите резултати, като в това отношение определяща роля има отпечатването на каталог, който включва теоретична част и представяне на всеки един от участниците в изложбите – с текст, изображения и биографии. В това отношение е постигнато нещо много важно, което като цяло все още липсва у нас – намерен е начин за съхраняване на паметта.
Светла Петкова
[*] Текстът е отпечатан във в. Култура, бр. 31 (2780), 26 септември 2014.
ПРИВЛИЧАНЕТО НА „ОТСТРАНЕНИ СИСТЕМИ”[*]
Есенните изложби в Пловдив
Историята на есенните изложби в Пловдив започва в първите години на разтваряне и обогатяване на тоталитарния канон в българското изкуство. Тяхното начало се свързва с легенадарната пловдивска група художници от 60-те, с фигурата на Начо Културата и съответно с необикновена проява на либерален възглед, инициативност и артистизъм в рамките на една пределно скована система. Впоследствие от пловдивско събитие се разраства до „национално” и едновременно с това добива все по-официален статут съответно и все по-консервативен нюанс. Докато не се стигна до момент, в който Националните есенни изложби просто замряха в своята „традиционалност”, повтаряйки безспир почти „проформа” шлагерите от най-златните си години. Въпреки това събитието, типично за града, остави носталгия по себе си не само в артистичната общност, но и в публиката, свикнала да празнува през септември най-доброто и най-актуалното в българското изкуство. Галина Лардева връща есенните изложби към същността им – да бъдат адекватни на времето си, задръжайки фокуса все пак върху традиционните видове – живопис, скулптура, графика. Особено забележимо е това раздвижване в последните две години с проектите „Форсиране на избора” и „Отстранени системи”, в които участват предимно автори от новото поколение.
Форматът на есенните изложби обикновено се развива като серия от самостоятелни представяния в различни пространства – къщи и дворове на територията на Старинен Пловдив. Да се излезе от него е почти невъзможно и поради взискателността на пространствата в тази възрожденска среда, и поради неголемия им мащаб. Оттам нататък всичко зависи от избора на авторите и от връзките (макар и косвени) помежду им. Движението между отделните експозиции следва ритъма на открити и закрити пространства, съответно преминава през различни видове взаимодействие Привличането на „Отстранени системи” Есенните изложби в Пловдив между произведение и среда. В това взаимодействие като куратор Галина Лардева залага по-скоро на контраста, избирайки съпоставката между минималистична съвременна форма и класическа битова среда, носеща сама по себе си собствена естетика. Това е характерно и за двата й проекта, реализирани в 2013 и 2014 г.
Сега авторите са осем, но съставът им е някак камерен, сбит и пределно чист, въпреки че са заели дворове и зали в Балабановата къща, къща Хиндилян и познатата като „Мексиканската графика” къща с колекцията „Мексиканско изкуство” към ГХГ - Пловдив. Има известна парадоксалност в това как добре ги обединява концепцията за „Отстранени системи”, но тя е заложена изначално от куратора с идеята именно да провокира диалог в тази отстраненост и самоизолация на различни и твърде индивидуални творчески перспективи. В този смисъл изложбата е успешна. Комуникацията наистина „работи” не само между авторите, но и спрямо публиката, намирайки пролуки и в най- консервативно настроеното съзнание, и в най-радикално мислещия съвременен ум. Тук няма съпоставка на поколения, има взаимодействие на естетически системи: някои все още в развитие, други - утвърдени с времето и опита на авторите. Зад селекцията прозира и една подтема, която очевидно е обект на кураторския интерес и миналата година, и сега – това е въздействието на съвременните медии върху традиционните, проникването и просмукването на филма, фотографията, компютърната графика, медийния репортажен реализъм, 3 визията и т.н. в напълно ръкотворните живопис, скулптура и графика. Темата е стара и вечна, а в този случай тя е повод да се отчете развитието на тенденции, които в българското изкуство датират някъде от 80-те години.
Филип Попов се връща в графиката от графичния дизайн с извънредно сдържана и балансирана визия (която създаде и запазения знак на целия проект „Отстранени системи”). Макар привидно съвсем самостоятелни и „отстранени”, композициите му с човешки черепи във вида на компютърни платки кореспондират по удивителен начин с кадровката в живописта на Петър Минчев или със запечатаното и стопирано движение в скулптурата на Симеон Симеонов и Емил Бачийски. Това е именно синтез на пределно ирационалния, интуитивен и емоционален поток от образи и идеи, но и на езика. То е и кураторското доказателство за това, че не средствата, а самата идея е в крайна сметка определяща за възприемането на произведението.
Докато Константин Костов е все още видимо търсещ и свързан с школата, която Андрей Даниел създаде в българската живопис, Петър Минчев е вече известен с разпознаваем почерк и с развитието на „рихтеровия” ефект на движение в пейзажа.
Живописта на Десислава Костадинова присъства в селекцията като техен контрапункт, залагайки най-вече на детайла, но отново езикът тук е повлиян не от онази позната в традиционния смисъл умелост, а от стеремежа към уподобяване на медийната визия чрез фина пикселизация на почерка.
Макар да е трудно и не особено коректно да се разделят самостоятелните изяви в цялото, изложбата на Десислава Унгер в Сводестата зала на Балабановата къща се отличава като извънредно силно представяне. Авторката живее във Виена, но е позната тук от различни групови изяви и принадлежи към една постоянно мигрираща група художници, създаващи съвременния облик на българската сцена. И като че ли това е първото така цялостно нейно представяне на тази сцена. В няколко серии гравюри тя като че ли създава друго понятие за сюжет, натрупвайки го в различни колажни фрагменти и детайли на изображението – реални и измислени. Сред тях е експонирана и голямата гравюра „Море”, която действа като лирично и медитативно отклонение в целия маршрут на есенните изложби. Отново в духа на това не особено коректно разделяне подборът на скулптура също е едно самостоятелно цяло в цялото. Особено ценен е диалогът между Емил Бачийски и Елена Яневска. Макар да се осъществява отдалеч в дворовете на „Мексиканската графика” и къща Хиндилян, той е на нивото на фино хармонизиране между едрата форма и детайла, между статиката и движението и на взаимодействието между материалите. Познати и виждани, работите на Симеон Симеонов в подземието на „Мексиканската графика” застават с нова роля някъде в центъра на тази селекция, балансирайки между ефекта от живописните картини и пластиките, експонирани на открито. И така този проект за отстранението всъщност въздейства на нивото на взаимното привличане и допълване. Вероятно заради това в логиката на своето доизговорване, допълване, довършване и развитие изложбите този път действат повече от всякога като една.
Светлана Куюмджиева
Есенните изложби в Пловдив
Историята на есенните изложби в Пловдив започва в първите години на разтваряне и обогатяване на тоталитарния канон в българското изкуство. Тяхното начало се свързва с легенадарната пловдивска група художници от 60-те, с фигурата на Начо Културата и съответно с необикновена проява на либерален възглед, инициативност и артистизъм в рамките на една пределно скована система. Впоследствие от пловдивско събитие се разраства до „национално” и едновременно с това добива все по-официален статут съответно и все по-консервативен нюанс. Докато не се стигна до момент, в който Националните есенни изложби просто замряха в своята „традиционалност”, повтаряйки безспир почти „проформа” шлагерите от най-златните си години. Въпреки това събитието, типично за града, остави носталгия по себе си не само в артистичната общност, но и в публиката, свикнала да празнува през септември най-доброто и най-актуалното в българското изкуство. Галина Лардева връща есенните изложби към същността им – да бъдат адекватни на времето си, задръжайки фокуса все пак върху традиционните видове – живопис, скулптура, графика. Особено забележимо е това раздвижване в последните две години с проектите „Форсиране на избора” и „Отстранени системи”, в които участват предимно автори от новото поколение.
Форматът на есенните изложби обикновено се развива като серия от самостоятелни представяния в различни пространства – къщи и дворове на територията на Старинен Пловдив. Да се излезе от него е почти невъзможно и поради взискателността на пространствата в тази възрожденска среда, и поради неголемия им мащаб. Оттам нататък всичко зависи от избора на авторите и от връзките (макар и косвени) помежду им. Движението между отделните експозиции следва ритъма на открити и закрити пространства, съответно преминава през различни видове взаимодействие Привличането на „Отстранени системи” Есенните изложби в Пловдив между произведение и среда. В това взаимодействие като куратор Галина Лардева залага по-скоро на контраста, избирайки съпоставката между минималистична съвременна форма и класическа битова среда, носеща сама по себе си собствена естетика. Това е характерно и за двата й проекта, реализирани в 2013 и 2014 г.
Сега авторите са осем, но съставът им е някак камерен, сбит и пределно чист, въпреки че са заели дворове и зали в Балабановата къща, къща Хиндилян и познатата като „Мексиканската графика” къща с колекцията „Мексиканско изкуство” към ГХГ - Пловдив. Има известна парадоксалност в това как добре ги обединява концепцията за „Отстранени системи”, но тя е заложена изначално от куратора с идеята именно да провокира диалог в тази отстраненост и самоизолация на различни и твърде индивидуални творчески перспективи. В този смисъл изложбата е успешна. Комуникацията наистина „работи” не само между авторите, но и спрямо публиката, намирайки пролуки и в най- консервативно настроеното съзнание, и в най-радикално мислещия съвременен ум. Тук няма съпоставка на поколения, има взаимодействие на естетически системи: някои все още в развитие, други - утвърдени с времето и опита на авторите. Зад селекцията прозира и една подтема, която очевидно е обект на кураторския интерес и миналата година, и сега – това е въздействието на съвременните медии върху традиционните, проникването и просмукването на филма, фотографията, компютърната графика, медийния репортажен реализъм, 3 визията и т.н. в напълно ръкотворните живопис, скулптура и графика. Темата е стара и вечна, а в този случай тя е повод да се отчете развитието на тенденции, които в българското изкуство датират някъде от 80-те години.
Филип Попов се връща в графиката от графичния дизайн с извънредно сдържана и балансирана визия (която създаде и запазения знак на целия проект „Отстранени системи”). Макар привидно съвсем самостоятелни и „отстранени”, композициите му с човешки черепи във вида на компютърни платки кореспондират по удивителен начин с кадровката в живописта на Петър Минчев или със запечатаното и стопирано движение в скулптурата на Симеон Симеонов и Емил Бачийски. Това е именно синтез на пределно ирационалния, интуитивен и емоционален поток от образи и идеи, но и на езика. То е и кураторското доказателство за това, че не средствата, а самата идея е в крайна сметка определяща за възприемането на произведението.
Докато Константин Костов е все още видимо търсещ и свързан с школата, която Андрей Даниел създаде в българската живопис, Петър Минчев е вече известен с разпознаваем почерк и с развитието на „рихтеровия” ефект на движение в пейзажа.
Живописта на Десислава Костадинова присъства в селекцията като техен контрапункт, залагайки най-вече на детайла, но отново езикът тук е повлиян не от онази позната в традиционния смисъл умелост, а от стеремежа към уподобяване на медийната визия чрез фина пикселизация на почерка.
Макар да е трудно и не особено коректно да се разделят самостоятелните изяви в цялото, изложбата на Десислава Унгер в Сводестата зала на Балабановата къща се отличава като извънредно силно представяне. Авторката живее във Виена, но е позната тук от различни групови изяви и принадлежи към една постоянно мигрираща група художници, създаващи съвременния облик на българската сцена. И като че ли това е първото така цялостно нейно представяне на тази сцена. В няколко серии гравюри тя като че ли създава друго понятие за сюжет, натрупвайки го в различни колажни фрагменти и детайли на изображението – реални и измислени. Сред тях е експонирана и голямата гравюра „Море”, която действа като лирично и медитативно отклонение в целия маршрут на есенните изложби. Отново в духа на това не особено коректно разделяне подборът на скулптура също е едно самостоятелно цяло в цялото. Особено ценен е диалогът между Емил Бачийски и Елена Яневска. Макар да се осъществява отдалеч в дворовете на „Мексиканската графика” и къща Хиндилян, той е на нивото на фино хармонизиране между едрата форма и детайла, между статиката и движението и на взаимодействието между материалите. Познати и виждани, работите на Симеон Симеонов в подземието на „Мексиканската графика” застават с нова роля някъде в центъра на тази селекция, балансирайки между ефекта от живописните картини и пластиките, експонирани на открито. И така този проект за отстранението всъщност въздейства на нивото на взаимното привличане и допълване. Вероятно заради това в логиката на своето доизговорване, допълване, довършване и развитие изложбите този път действат повече от всякога като една.
Светлана Куюмджиева
[*] Текстът е отпечатан в Литературен вестник, бр. 31, 8 – 14 октомври 2014.