ЕДНОВРЕМЕННО ТУК И НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ[*]
За трета поредна година, в качеството си на арт директор, доц. Галина Лардева организира Националните есенни изложби в Пловдив. За този период те се превърнаха в един по-фокусиран, по-концентриран форум, който зарежда публиката с очакване за предстоящото издание, за неговото теоретично осмисляне, за поканените автори. Самата Лардева споделя, че един от най-трудните моменти в това начинание е да се съберат няколко самостоятелни изложби под общ знаменател (какъвто е един от основните принципи). За целта тя предлага кураторски текст, концепция, до която е достигнала вследствие на своите професионални наблюдения. Тази концепция може да послужи като вътрешен заряд или спойка, като отправна точка или провокация за отделните участници. Те обаче са свободни да се съобразят с нея или не.
И сякаш с всяко следващо издание кураторският текст навлиза във все по-големи дълбини на теорията, разрязвайки по един „хирургически” точен и същевременно сложен и задълбочен начин конкретен проблем или посока в изкуството като част от света на идеите, от света на философското мислене.
Тази година Галина Лардева е подходила екстравагантно, избирайки да мисли и говори за изкуство през игровата логика на шахмата. Заглавието „Ан пасан” е свързано с шахматно правило и същевременно в превод от френски език означава преминаване мимоходом, покрай. Теоретичната разработка на Националните есенни изложби Пловдив 2015 е базирана на Понятието за преминаване през бито поле „en passant”, свързано с възможността за взимане на преминаващата фигура (на пешка от пешка) именно в полето на преминаване и то само и единствено в следващия ход... Според Лардева, това материализира абстракциите на пътя, посоката, целта и в същото време ги отвежда към една друга реалност. Реалност, която независимо от отчетливите си измерения, мисли за неща като сянката на другия. Нещо повече – въвлича в игра не само сянката на преминаващия, но и сянката на самото преминаване.
„Ан пасан” може да се приеме като едно по-особено и по-рядко правило, което излиза извън праволинейната логика на шаха. В контекста на изкуството този тип ход или позиция може да се приеме, от една страна, като състояние на мисълта и, от друга, като осъзната форма на поведение спрямо установеностите. И в двата случая „Ан пасан” в контекста на Националните есенни изложби може да се осмисля като форма на поведение в духа на днешния ден и като отношението към света на предметите. Това е подход, най-вече свързан с ускорението и динамиката на времето днес и на начина, по който реагираме или избираме да реагираме. Ако възприемем живота като игра, при всички случаи имаме право на решение какъв да бъде следващият ни ход. Фокусът на „Ан пасан” е поставен върху състояние, при което в бързината започваме да се вглеждаме в нещата пътьом, в преход, и всичко около нас започва да става все по-мимолетно, по-ефимерно. Предизвикателството тук е да направим осъзнат избор – дали просто да пропускаме нещата да преминават около нас, или все пак да проявим избирателност, да се взрем в нещо. В изкуството това понякога се случва, като се акцентира върху конкретни състояния, образи, истории, изведени като „стоп кадри” от общата „лента”.
От друга страна, „Ан пасан” може да се разглежда и като територия на преминаването – между различни визуални образи, но също между обекти и субекти на изкуството. Според Галина Лардева, В историческа перспектива, „ан пасан” е неслучайно едно от най-новите правила на шахматната игра: то носи следите от взаимното обостряне и усилен трансфер, в които се осъществява всяко (съвременно) общуване, едва уловимите следи от състоянието на изключение, от придобиването на особена тежест на мига, от доминирането на движението над статичността, на ситуацията над статуквото, на процеса над целта, на метаморфозата над фосила. Всичко това налага една нова сила на погледа с възможностите му да материализира виртуални (потенциални) полета на активност, да развива възприятията на едно изкуство на преминаването.
По своеобразен начин авторите в Националните есенни изложби Пловдив 2015 правят опит да създадат в отделните пространства светове отвъд видимото, отвъд съзерцанието, в някакво паралелно измерение измежду, преминавайки мимоходом. Красотата „ан пасан” – пише Галина Лардева, се състои в това, че човекът винаги ще мечтае да бъде едновременно тук и някъде другаде, едновременно сам и с всички останали, да потегля, въпреки че знае, че никога няма да е в състояние да напусне себе си (окончателно).
Най-близка като изразно средство до идеята на преминаването „ан пасан” в изкуството като че ли е рисунката – като израз на прехода, на търсенето, на процеса сам по себе си. Тя съдържа в себе си първичен заряд, задвижващ всяка следваща логика и решение. И именно рисунката, но в по-концептуален план, е една от свързващите нишки в Национални есенни изложби Пловдив 2015.
Тази година за участие са поканени девет художници. Участниците са подбрани след познаване на сцената или допитване до колеги. Това са художници, занимаващи се с живопис, графика или скулптура, но по нов начин, чрез съвременен подход. Понякога те са достатъчно изявени и познати, друг път, по една или друга причина, са останали встрани от мейнстрийма, трети е случаят на младите автори, все още в началото на пътя си, и четвърти – на художниците, изявяващи се предимно зад граница. След изложбите остава и тазгодишният каталог, обединен чрез запомнящото се графично решение с каталозите от миналите две издания (дизайн Софрони Върбев). В каталога могат да се открият както кураторският текст, така и кратки анотации за всеки автор, придружени от репродукции на техни творби.
Като графичен знак на корицата на каталога, но и като пространствена рисунка, която въплъщава идеята за „ан пасан” и изкуството, разработена от Галина Лардева, е избрана скулптурната инсталация Какавидата на Йоханнес Артинян и Илко Николчев. Разположена в двора на къща Хиндлиян, с яркожълтия си цвят, изпъстрена със сенки и напиращи извътре остри очертания, тя е идеален модел на транзитиращото състояние, на метаморфозата, на мимолетното. Това е форма-импровизация, която може да съществува само тук и сега. „Какавидата” е уловен миг, кратко спиране между две състояния и всеки може да я изпълни със собствен смисъл, да положи зародиша на своите очаквания.
В „Какавидата” има особена поетика, която намира сходни емоционални връзки и в други изложби, като тази на Кирил Чолаков, например. В Къща отвъд света той разказва история, част от книга с истории, която той пише всеки ден в продължение на година. Тази арт-книга е обект в изложбата, изпълнена с текстове и рисунки. Те са инспирирани от различни литературни произведения и случки, като едноименната книга на Георги Данаилов „Къща отвъд света”. Чрез работата си тук Кирил Чолаков, който отдавна живее в Италия (Римини), отдава почит на отиващото си възрастно поколение в България, разказвайки една меланхолична, но красива история чрез текст и рисунки с графит върху платно. Разказът е за щъркел, които не отлетял на Юг и останал в гнездото си в малко село, а после бил обект на грижите на един от местните персонажи с прякор Бохемо. Когато паднал сняг, той прибрал птицата в дома си и казвал на другите, че “щърко е животно много сполучливо за компания и каквото му кажеш, всичко разбира“. Тъжният края на историята идва след цяла зима приятелство между човек и щъркел, когато, присъединявайки се към пролетното ято, птицата е изкълвана до смърт от своите. Голямоформатните рисунки в изложбата представят силуети на преминаващи хора, на животни, автомобили и предмети, „изтъкани” от писано слово – вглеждайки се отблизо, зрителят може да се зачете в различни фрази и изречения, които формират „фактурата” на изображението. Образите са като излезли от друг свят, като съновидения или мираж, като нещо, което преминава покрай нас и може да се окаже безвъзвратно изгубено.
Скулптурната композиция Улични музиканти на Саркис Нерсесян продължава линията на рисунка в пространството, но и на основната смислова нишка в изложбите. Групата от силуетно изрязани в метал фигури включва улични артисти и един наблюдател. Тук се съдържа противопоставяне на ролите в обществото у нас днес – едните творящи, а другите „критична маса” от наблюдатели, които се отъркват в изкуството само мимоходом, често на улицата, без да се опитат да го разберат и да изпитат същинска нужда от него. Скулптурата в случая, сама по себе си обект на изкуството в обществена среда, поставя серия от сходни въпроси.
В Националните есенни изложби са включени и живописни произведения на две млади художнички – Миглена Йончева-Николова и Трепка Петкова. И двете наблюдават преминаващия около тях предметен свят, който отразяват в работата си. При Миглена, например, това се вижда в серията Midlands, в която природни картини прелитат като на кинолента през прозорците на преминаващ влак. Тук „уловката” е, че едновременно, в една и съща плоскост, се срещат природните картини отвън и отраженията отвътре, върху прозореца. И така се събират едновременно движение и статика, динамика и съзерцание. Авторката е съсредоточена върху състоянието на преходност и движение между две точки във времето, което често не оставя никакви следи у нас. Друга тема, която я вълнува като художник, е изобразяването на урбанистичния пейзаж, на междублоковото пространство.
Докато Миглена Йончева се изразява монохромно, с минимално присъствие на цвят, в платната на Трепка Петкова цветът е по-изявен и подчертава динамиката на живота и човешкото множество, които тя е избрала за свой фокус. Усещането е за отстранено наблюдение, за констатация, че животът е прилив и отлив, движение и покой; и това е част от една несекваща динамика, но динамика на взаимодействие, на обвързаност, защото хората постоянно си взаимодействат, а присъствието им винаги оставя отражение.
Отново като наблюдаващ, но в един по-социален план, в изложбите се включва Ирина Георгиева, която от години живее във Виена. Това е нейно първо самостоятелно представяне в България. В The Story of художничката разиграва като театър на сенките историята за герои и терористи, задавайки въпроса кой е добрият, кой лошият и кой за кого е герой. За целта използва подредени на „сцена” войничета-играчки, които, осветени от силен прожектор, символизиращ медиите в момента, оставят огромни, тъмни и заплашителни сенки по стените наоколо. Бонбоните, които висят сред войничетата, са символ на героите. Героят, според Георгиева, е като бонбон, който консумираме, усещаме вкуса му и после го забравяме.
Друг проект, който се развива в рамките на Есенните изложби, е свързан с ромите като послание срещу дискриминацията, срещу неща, които са нередни в нашия живот. Портретирани са хора с ромски произход, чиито образи са съпътствани от българския химн, преведен на ромски език.
Изложбата на Искра Благоева в мазата на къща Хиндлиян стои малко встрани от общия контекст, но силно като самостоятелно представяне. Макар и да участва със стари и познати на публиката работи, тя успява да изгради странен „триъгълник” от живописни композиции. И в трите случая човешките образи са изчистени до предела, реалистични и с послание, а всеки индивидуален жест е добре премислен. И трите са своеобразни портрети на душевни състояния, но същевременно обект на преосмисляне на битуващи философски, библейски и психологически теории, както и за възприемането на личността, сексуалността и междуполовите отношения. Валери е портрет на невинността, над която са надвиснали тъмни облаци. Последната вечеря на Адам поставя отново въпроса за граничния момент преди и след „ябълката на познанието”. Обичай себе си може да се тълкува като знак за съвременната бъркотия в посланията от приложната психология.
Присъствието на векторните графики на Камен Старчев в Националните есенни изложби може да се определи като най-съзерцателно. Неговите композиции са базирани на разпознаваеми детайли от действителността, но са лишени от образност, от физическо присъствие и са изведени до почти абстрактна форма, с много категорично въздействие на контраста между тъмни и светли полета. Тези голямоформатни графични композиции имат излъчването на светове, измерения, друга реалност, която е пределно лаконична и изчистена, но привлича като магнит, вглъбява.
Светла Петкова
За трета поредна година, в качеството си на арт директор, доц. Галина Лардева организира Националните есенни изложби в Пловдив. За този период те се превърнаха в един по-фокусиран, по-концентриран форум, който зарежда публиката с очакване за предстоящото издание, за неговото теоретично осмисляне, за поканените автори. Самата Лардева споделя, че един от най-трудните моменти в това начинание е да се съберат няколко самостоятелни изложби под общ знаменател (какъвто е един от основните принципи). За целта тя предлага кураторски текст, концепция, до която е достигнала вследствие на своите професионални наблюдения. Тази концепция може да послужи като вътрешен заряд или спойка, като отправна точка или провокация за отделните участници. Те обаче са свободни да се съобразят с нея или не.
И сякаш с всяко следващо издание кураторският текст навлиза във все по-големи дълбини на теорията, разрязвайки по един „хирургически” точен и същевременно сложен и задълбочен начин конкретен проблем или посока в изкуството като част от света на идеите, от света на философското мислене.
Тази година Галина Лардева е подходила екстравагантно, избирайки да мисли и говори за изкуство през игровата логика на шахмата. Заглавието „Ан пасан” е свързано с шахматно правило и същевременно в превод от френски език означава преминаване мимоходом, покрай. Теоретичната разработка на Националните есенни изложби Пловдив 2015 е базирана на Понятието за преминаване през бито поле „en passant”, свързано с възможността за взимане на преминаващата фигура (на пешка от пешка) именно в полето на преминаване и то само и единствено в следващия ход... Според Лардева, това материализира абстракциите на пътя, посоката, целта и в същото време ги отвежда към една друга реалност. Реалност, която независимо от отчетливите си измерения, мисли за неща като сянката на другия. Нещо повече – въвлича в игра не само сянката на преминаващия, но и сянката на самото преминаване.
„Ан пасан” може да се приеме като едно по-особено и по-рядко правило, което излиза извън праволинейната логика на шаха. В контекста на изкуството този тип ход или позиция може да се приеме, от една страна, като състояние на мисълта и, от друга, като осъзната форма на поведение спрямо установеностите. И в двата случая „Ан пасан” в контекста на Националните есенни изложби може да се осмисля като форма на поведение в духа на днешния ден и като отношението към света на предметите. Това е подход, най-вече свързан с ускорението и динамиката на времето днес и на начина, по който реагираме или избираме да реагираме. Ако възприемем живота като игра, при всички случаи имаме право на решение какъв да бъде следващият ни ход. Фокусът на „Ан пасан” е поставен върху състояние, при което в бързината започваме да се вглеждаме в нещата пътьом, в преход, и всичко около нас започва да става все по-мимолетно, по-ефимерно. Предизвикателството тук е да направим осъзнат избор – дали просто да пропускаме нещата да преминават около нас, или все пак да проявим избирателност, да се взрем в нещо. В изкуството това понякога се случва, като се акцентира върху конкретни състояния, образи, истории, изведени като „стоп кадри” от общата „лента”.
От друга страна, „Ан пасан” може да се разглежда и като територия на преминаването – между различни визуални образи, но също между обекти и субекти на изкуството. Според Галина Лардева, В историческа перспектива, „ан пасан” е неслучайно едно от най-новите правила на шахматната игра: то носи следите от взаимното обостряне и усилен трансфер, в които се осъществява всяко (съвременно) общуване, едва уловимите следи от състоянието на изключение, от придобиването на особена тежест на мига, от доминирането на движението над статичността, на ситуацията над статуквото, на процеса над целта, на метаморфозата над фосила. Всичко това налага една нова сила на погледа с възможностите му да материализира виртуални (потенциални) полета на активност, да развива възприятията на едно изкуство на преминаването.
По своеобразен начин авторите в Националните есенни изложби Пловдив 2015 правят опит да създадат в отделните пространства светове отвъд видимото, отвъд съзерцанието, в някакво паралелно измерение измежду, преминавайки мимоходом. Красотата „ан пасан” – пише Галина Лардева, се състои в това, че човекът винаги ще мечтае да бъде едновременно тук и някъде другаде, едновременно сам и с всички останали, да потегля, въпреки че знае, че никога няма да е в състояние да напусне себе си (окончателно).
Най-близка като изразно средство до идеята на преминаването „ан пасан” в изкуството като че ли е рисунката – като израз на прехода, на търсенето, на процеса сам по себе си. Тя съдържа в себе си първичен заряд, задвижващ всяка следваща логика и решение. И именно рисунката, но в по-концептуален план, е една от свързващите нишки в Национални есенни изложби Пловдив 2015.
Тази година за участие са поканени девет художници. Участниците са подбрани след познаване на сцената или допитване до колеги. Това са художници, занимаващи се с живопис, графика или скулптура, но по нов начин, чрез съвременен подход. Понякога те са достатъчно изявени и познати, друг път, по една или друга причина, са останали встрани от мейнстрийма, трети е случаят на младите автори, все още в началото на пътя си, и четвърти – на художниците, изявяващи се предимно зад граница. След изложбите остава и тазгодишният каталог, обединен чрез запомнящото се графично решение с каталозите от миналите две издания (дизайн Софрони Върбев). В каталога могат да се открият както кураторският текст, така и кратки анотации за всеки автор, придружени от репродукции на техни творби.
Като графичен знак на корицата на каталога, но и като пространствена рисунка, която въплъщава идеята за „ан пасан” и изкуството, разработена от Галина Лардева, е избрана скулптурната инсталация Какавидата на Йоханнес Артинян и Илко Николчев. Разположена в двора на къща Хиндлиян, с яркожълтия си цвят, изпъстрена със сенки и напиращи извътре остри очертания, тя е идеален модел на транзитиращото състояние, на метаморфозата, на мимолетното. Това е форма-импровизация, която може да съществува само тук и сега. „Какавидата” е уловен миг, кратко спиране между две състояния и всеки може да я изпълни със собствен смисъл, да положи зародиша на своите очаквания.
В „Какавидата” има особена поетика, която намира сходни емоционални връзки и в други изложби, като тази на Кирил Чолаков, например. В Къща отвъд света той разказва история, част от книга с истории, която той пише всеки ден в продължение на година. Тази арт-книга е обект в изложбата, изпълнена с текстове и рисунки. Те са инспирирани от различни литературни произведения и случки, като едноименната книга на Георги Данаилов „Къща отвъд света”. Чрез работата си тук Кирил Чолаков, който отдавна живее в Италия (Римини), отдава почит на отиващото си възрастно поколение в България, разказвайки една меланхолична, но красива история чрез текст и рисунки с графит върху платно. Разказът е за щъркел, които не отлетял на Юг и останал в гнездото си в малко село, а после бил обект на грижите на един от местните персонажи с прякор Бохемо. Когато паднал сняг, той прибрал птицата в дома си и казвал на другите, че “щърко е животно много сполучливо за компания и каквото му кажеш, всичко разбира“. Тъжният края на историята идва след цяла зима приятелство между човек и щъркел, когато, присъединявайки се към пролетното ято, птицата е изкълвана до смърт от своите. Голямоформатните рисунки в изложбата представят силуети на преминаващи хора, на животни, автомобили и предмети, „изтъкани” от писано слово – вглеждайки се отблизо, зрителят може да се зачете в различни фрази и изречения, които формират „фактурата” на изображението. Образите са като излезли от друг свят, като съновидения или мираж, като нещо, което преминава покрай нас и може да се окаже безвъзвратно изгубено.
Скулптурната композиция Улични музиканти на Саркис Нерсесян продължава линията на рисунка в пространството, но и на основната смислова нишка в изложбите. Групата от силуетно изрязани в метал фигури включва улични артисти и един наблюдател. Тук се съдържа противопоставяне на ролите в обществото у нас днес – едните творящи, а другите „критична маса” от наблюдатели, които се отъркват в изкуството само мимоходом, често на улицата, без да се опитат да го разберат и да изпитат същинска нужда от него. Скулптурата в случая, сама по себе си обект на изкуството в обществена среда, поставя серия от сходни въпроси.
В Националните есенни изложби са включени и живописни произведения на две млади художнички – Миглена Йончева-Николова и Трепка Петкова. И двете наблюдават преминаващия около тях предметен свят, който отразяват в работата си. При Миглена, например, това се вижда в серията Midlands, в която природни картини прелитат като на кинолента през прозорците на преминаващ влак. Тук „уловката” е, че едновременно, в една и съща плоскост, се срещат природните картини отвън и отраженията отвътре, върху прозореца. И така се събират едновременно движение и статика, динамика и съзерцание. Авторката е съсредоточена върху състоянието на преходност и движение между две точки във времето, което често не оставя никакви следи у нас. Друга тема, която я вълнува като художник, е изобразяването на урбанистичния пейзаж, на междублоковото пространство.
Докато Миглена Йончева се изразява монохромно, с минимално присъствие на цвят, в платната на Трепка Петкова цветът е по-изявен и подчертава динамиката на живота и човешкото множество, които тя е избрала за свой фокус. Усещането е за отстранено наблюдение, за констатация, че животът е прилив и отлив, движение и покой; и това е част от една несекваща динамика, но динамика на взаимодействие, на обвързаност, защото хората постоянно си взаимодействат, а присъствието им винаги оставя отражение.
Отново като наблюдаващ, но в един по-социален план, в изложбите се включва Ирина Георгиева, която от години живее във Виена. Това е нейно първо самостоятелно представяне в България. В The Story of художничката разиграва като театър на сенките историята за герои и терористи, задавайки въпроса кой е добрият, кой лошият и кой за кого е герой. За целта използва подредени на „сцена” войничета-играчки, които, осветени от силен прожектор, символизиращ медиите в момента, оставят огромни, тъмни и заплашителни сенки по стените наоколо. Бонбоните, които висят сред войничетата, са символ на героите. Героят, според Георгиева, е като бонбон, който консумираме, усещаме вкуса му и после го забравяме.
Друг проект, който се развива в рамките на Есенните изложби, е свързан с ромите като послание срещу дискриминацията, срещу неща, които са нередни в нашия живот. Портретирани са хора с ромски произход, чиито образи са съпътствани от българския химн, преведен на ромски език.
Изложбата на Искра Благоева в мазата на къща Хиндлиян стои малко встрани от общия контекст, но силно като самостоятелно представяне. Макар и да участва със стари и познати на публиката работи, тя успява да изгради странен „триъгълник” от живописни композиции. И в трите случая човешките образи са изчистени до предела, реалистични и с послание, а всеки индивидуален жест е добре премислен. И трите са своеобразни портрети на душевни състояния, но същевременно обект на преосмисляне на битуващи философски, библейски и психологически теории, както и за възприемането на личността, сексуалността и междуполовите отношения. Валери е портрет на невинността, над която са надвиснали тъмни облаци. Последната вечеря на Адам поставя отново въпроса за граничния момент преди и след „ябълката на познанието”. Обичай себе си може да се тълкува като знак за съвременната бъркотия в посланията от приложната психология.
Присъствието на векторните графики на Камен Старчев в Националните есенни изложби може да се определи като най-съзерцателно. Неговите композиции са базирани на разпознаваеми детайли от действителността, но са лишени от образност, от физическо присъствие и са изведени до почти абстрактна форма, с много категорично въздействие на контраста между тъмни и светли полета. Тези голямоформатни графични композиции имат излъчването на светове, измерения, друга реалност, която е пределно лаконична и изчистена, но привлича като магнит, вглъбява.
Светла Петкова
ИЗКУСТВОТО НА ПРЕМИНАВАНЕТО[*]
Национални есенни изложби, 2015
Този септември в Старинен Пловдив се откриха за поредна година Националните есенни изложби. Те стартират през 1967 г. като форум за съвременно изкуство, предоставящ сцена за младите български художници. По своя характер са много специфично събитие, което се определя не само от особеността на изложбеното пространство в къщите на Стария Пловдив. В рамките на месец септември се показват едновременно десет самостоятелни изложби, обединени от една идея. С времето есенните изложби в Пловдив се превръщат във форум с утвърдена традиция, а от място за дебютиращите имена в художествената сцена на Българя се превърщат в територия на „безспорно утвърдени“ автори. Така от стартираща точка в кариерата на българските художници те се трансформират в „заветна“ цел, в крайна точка по пътя на творческото утвърждаване. А в търсенето на вярната посока на представянето им някак не успя да се утвърди единна визия на форум за изкуство от национално ниво. От опитите да се показват само новите форми (т.нар. неконвенционално изкуство) до затвърждаването на чисто класическите медии се изгуби не само първоначалния замисъл на есенните изложби, но и своята същност. Не трябва да се забравя, че изкуството има една основна задача като проявление на човешката чувствителност, а именно да повдига важни въпроси и да провокира диалог.
В последните три издания се наблюдава смяна на посоката в подбора на авторите и в цялостната визия на форума. Но по-важното е, че се наблюдават вътрешни връзки както в рамките на един единствен проект, така и между отделните проекти, чийто куратор е Галина Лардева, артистичен директор на Националните есенни изложби от 2013 г. Стартиращият проект „Форсиране на избора“ може да се определи като един добре обмислен тактически ход. С показването на десен току-що завършили професионалното си обучение художници се размиха изкуствено установените границите между „младите“ и „старите“ в изкуството. Тази линия се затвърди и в следващия проект „Отстранени системи“(2014), където биографичните данни бяха съвсем съзнателно неглижирани, същото е валидно и за „Ан пасан“. И в трите проекта се поставят актуални въпроси, засягащи съвременния художествения живот, което им придава собствена естетика и проблематичност. Кураторът успява да теоритизира проблеми, свързани със себепознанието, търсенето на собственото място, взаимоотшения в съвременния живот – важни въпроси, в които се преплитат изкуствоведски, социални и философски линии на размисъл, поднесени ненатрапчиво. По този начин всеки един проект се превръща в своеобазна интелектуална игра, а най-категоричен пример е тазгодишната концепция „Ан пасан“. Но преди да се спра по-подробно на последното биха могли да се отбележат няколко пресечни точки, върху които се развиват и трите споменати проекта. Първо, акцентира се върху осъвременяването на класическите медии като живописта, графиката и склуптурата, които с всяка изминала година се допълват от т. нар. нови форми на съвременното изкуство като фотографията, инсталацията или видеото. Това не само заличава границата, която по някакъв начин бе наложена в художествения живот в България между „традиционно“ и „съвременно“ изкуство, но дава и друга насока на разговор по темата. Очевидно е, че може да се говори не за тяхното противопоставяне, а за взаимното им допълване и осмислянето на посланието и идеята в едно произведение, а не средството, с което е изпълнено. Друга много важна точка е откриването на новите имена за българската публиката, което се проявява в два аспекта – от една страна се показват дебютиращи имена, току-що завършили своето художествено образование. За „непознати“ имена може да се говори и за българските художници живеещи и работещи зад граница, които остават недостатъчно „консумирани“. Такива са Кирил Чолаков и Ирина Георгиева от тазгодишното издание. Всеки един от проектите на Галина Лардева представя един от възможните образи на съвременното българско изкуство, а селектирането на авторите не претендира за единствен възможен вариант, а още по-малко за най-добро в страната. Напротив – изпълнени с много лекота, въпреки високия професионален език (както визуално-пластичен, така и езика в кураторския текст), с който се брави в проектите, ги лишава от всякаква претенциозност и самоцелност в презентирането на имена. Актуалните творчески търсения на авторите в техния личен творчески път се преплитат с контекста на отделните форуми, като това превръща есенните изложби от последните години в цялостно осмислени проекти, с добра теоритична обсновка.
В разсъждаването за душевността и чувствителността на съвременния човек, в опита за самоанализ и авторефлексия „интердисциплинарноста“ на мисълта се явява задължителен елемент. Така аналогията в „Ан пасан“ между шаха и изкуството е един логичен ход. В тази светлина „Ан пасан“ не е лесен за възприемане проект. Той представя една абстрактна реалност, извън акцентирането и конкретизирането на обекта, „мисли за сянката на преминаващия и на самото преминаване“, мисли отвъд границите на видимото и материалното. Това е провокирано от динамиката на съвременното общуване, което е принудено да се случи сякаш в един миг, където доминира движението, процеса и някак не остава време за съзерцание. По този начин Галина Лардева дава нов прочит върху възприятията за изкуството, което се превръща по нейни думи в „територия на нефиксираното, на проблясващото и губещото се, на редуването на сепване и потапяне в монотонност“. И в този проект, както и в предишните, са важни вътрешните връзки между отделните самостоятелни изложби, сюжетните линии, които се развиват в тях и разговорите, които провокират.
В разминаването и пресичането на различните образи, чувства и смисли, в създаването на нови внушения и усещания, се градят нови пространства, действащи над установеното. Така много подходящ знак на „Ан пасан“ се явява „Какавидата“ на Илко Николчев и Йоханнес Артинян. В двора на къща Хиндлиян двамата скулптори избират да монтират скулптурата в почти идеалния куб под асмълъка. „Какавидата“ е изградена на място, където в ярко жълтия плат с определена логика са поставени пръчки, които да опъват плата. Така се изграждат три обема, изменящи пространството без да се развива наратив. Представят една от възможните съвременни визии на монументалната скулптура, която да комуникира със средата максимално. Това е проект, не замислен за „вечността“, а именно за мига, зависим от пространството, в коео се намира. Около това ядро се разгръщат не по-малко активни със своето присъствие „вселени“. Векторните графики на Камен Старчев (къща Хиндлиян, веранда) превръщат видимия свят в строго подредена система. Детайлът, изведен до абстрактна форма, е вплетен схематично в големи по формат композиции. Те размиват границите на възприятетието на конкретен обект като дава представа за нещо различно от това, което всъщност представлява. Трепка Петкова (Балабанова къща, двор) и Миглена Йончева-Николова(къща Мексиканска графика) представят различни трактовки на урбанистичния пейзаж, който от фон се превъплъщава в главно действащо лице. Активният градски живот е отразен много категорично в платна на Трепка, в които човешките фигури се размиват в градската среда, където хаосът и хармонията означават едно и също и създадат трети, нов и индивидуален образ на възприятията. Миглена от друга страна е успяла да улови мига на съзерцанието в цикъла „Мидландс“. Там безкрайното преповтаряне на образи по време на пътуване води до тяхното пълно разлагане, докато наблюдаващия изпадне в момент на самовглъбяване. Друга част от изложбата на Миглена са урбанистични пейзажи, фокусирани върху контраста между типично градските структури на междублоковите пространсва в София. Архитектурата е схематизирана максимално, оставена само на „рисунка“, докато природата е изградена много пластично. Интересна връзка може да се открие в работите на Ирина Георгиева и Искра Благоева, връзка, която да се търси по-скоро в разнопосочните им търсения и идеи, отколкото във формална или тематична прилика. Искра Благоева (къща Хиндлиян, мааза) изгражда живописния слой много тънко и прецизно, а заедно с умерения хладен клорит придава на картините страховито и зловещо звучене. Kамерното пространство, в което са разположени „Валери“, „Последната вечеря на Адам“ и „Обичай себе си“ усилва внушението, което препраща мисълта към темата за края на света, за апокалипсиса, който всеки сам реша как ще бъде изживян, дали ще бъде изживян или просто наблюдаван отстрани. Ирина Георгиева разсъждава върху по-общочовешки теми пречупени през призмата на личната история. Тя използва пространството на сводестата зала за Балабанова къща, естествено разделено на три по-малки помещения, за да постави различните гледни точки за проблеми като дискриминацията и толерантността, за войната и героизма, обединени от концепцията за субективния избор. Тя въвежда в изложбата със серия портрети на деца със синдрома на Даун, част от цикъла „Относителността е равна на субективизма разделен на интуицията“, продължава с портретирани хора от ромски произход без ограничение на възраст, пол или социално положение, цикъл със заглавие „Кръв и чест“ (което е и девиза на хитлериската младеж). В крайната зала има една инсталация със сенки „Историята на“, като под заглавие е „Историята на един терорист. Историята на един герой”. Инсталацията представлява малки фигурки на войници, които са най-обикновени детски играчки. Осветени по един точно определен начин, прожектират на стената огромни сенки. Друг подход към социалните проблеми има скулпторната композиция на Саркис Нерсесян(къща Мексиканска графика, двор). Максималко стилизирани монументалните човешки фигури показват „преминаването“ покрай уличните артисти. Така се засягат въпроси, свързани с мястото на творците в обществото и каква е нуждата от тях, ако въобще има такава. Много важна е ролята на материала в композицията. Персонажите са „изрязани“ от метални листове, които не са изолирани от влиянието на времето, а от взаимодействието с него придобиват естествена патина. Ръждата по тях, освен че има живописен ефект, непрестанно променява визията на „Уличните музиканти“ и облагородява строгите им силуети. Кирил Чолаков (Балабанова къща, дълбока зала) прехвърля множество мостове между различните изкуства. Изложбата му е именувана по романа на Георги Данаилов „Къща отвъд света“, а в нея са включени големи по формат рисунки върху платно, фотография, видео и много текст. Художникът избира да изгради обазите на своите персонажи чрез наслагването на текстове от книгите на Цветан Тодоров, Георги Данаилов, Константин Павлов, Йордан Радичков. Историите се преплитат, смесват една с друга и се трансформират в структурата на една черно-бяла фотография. В рисунките избягва конкретизирането на образите, които са потънали в мъгла, които не позволяват никаква близост. Във видеото се прожектират сенки на същите образи, които присъстват и в рисунките, а заедно се фотографията се преплита една много лична история, изживяна от художникът преди да замине за Италия.
Осемте самостоятелни изложби представени тази година е невъзможно да бъдат изчерапани в рамките на този текст. Авторите са обединени около рисунката – първоначалния и най-чист жест на мисълта, преведена на визуално-пластичен език, но индивидуализирана максимално през рефлексията на всеки един от деветимата автори. Така на пръв поглед изложбата на Кирил Чолаков е най-близка до този жанр – изгражда образите посредством изписването на фрази с графит върху платно. Интерес представлява и използването на текст в рисунките на ирина Георгиева. Цветните тушове почти изцяло покриват пвърхността на картона. Фронтално изградените портрети привличат вниманието на зрителя, подсилено от акцентирането върху очите. Обемно-пластичното изграждане е подчертано още по-силно от използването на насочено осевление. Използването на всички тези художнически похвати конотира с творчеството на стрите майстори. В подобна насока са и платната на Искра, която за разлика от Ирина, е решила живописното изграждане по-плоскостно, и така звученето е чисто ренесансово. Много премерено е използванатарисунката и в живописта на Трепка и Миглена. Те успяват много деликатно да ги приплетат. Трепка е инспирирана много от манга културата. Скулптурата на Саркис не акцентира върху изграждането на обем, а на пространство като чрез плоскостното проекитане на „персонажите“ си. В много абстрактна линия са решени Какавидата и Камен Старчев. Силните индивидуални подходи и задълбоченост на авторите предполага самостоятелен анализ на представянията им. Но по-важното в случая е друго. Въпреки различната тематика и проблеми свързани със съвременния човек (както много личните аспекти, така по-общочовешки) пораждат диалог помежду им и диалог с публиката. Тази цялостна визия е резултат от подхода на куратора, осъществен в стегнатата рамка на задълбочено и професионално отношение към проекта – от подбора на автори до рекламните материали за откриването на форума. С търсенето на осъвременените класически медии (като рисункта в конктертния случай) Галина Лардева успява да осъвремени и отношението към една традиция, каквито са Националните есенни изложби, за да бъдат актуални на времето си. С подобни примери се показва важната роля, която има изкуството във формирането на личността и самосъзнанието. Не поставянето на конкретна тема върху авторите, а концепция, върху която да имат свободата да разсъждават, обяснява усилващото се въздействие от „Форсиране на избора“ до „Ан пасан“. По никакъв начин това не неглижира работата на художниците. Напротив – с възможността да приемат една теза или да я отхвърлят се канализира творческата им енергия, а проекта се превръща в разговор или спор, а не в просто в експониране на имена. Осмисляйки изкуството като „мирен“ път за задаване на неудобни въпроси, в сложната симбиоза между различните изкуства, науки и дори спортове (ако се приеме, че шахът е спорт) се разкрива многопластовата, трудна за разбиране (и изучаване) човешка същност, отразена чрез „нова сила на погледа с възможностите му да материализира виртуални полета на активност“ в едно „изкуство на преминаването“, в хода ан пасан.
Дарина Бойкина
Национални есенни изложби, 2015
Този септември в Старинен Пловдив се откриха за поредна година Националните есенни изложби. Те стартират през 1967 г. като форум за съвременно изкуство, предоставящ сцена за младите български художници. По своя характер са много специфично събитие, което се определя не само от особеността на изложбеното пространство в къщите на Стария Пловдив. В рамките на месец септември се показват едновременно десет самостоятелни изложби, обединени от една идея. С времето есенните изложби в Пловдив се превръщат във форум с утвърдена традиция, а от място за дебютиращите имена в художествената сцена на Българя се превърщат в територия на „безспорно утвърдени“ автори. Така от стартираща точка в кариерата на българските художници те се трансформират в „заветна“ цел, в крайна точка по пътя на творческото утвърждаване. А в търсенето на вярната посока на представянето им някак не успя да се утвърди единна визия на форум за изкуство от национално ниво. От опитите да се показват само новите форми (т.нар. неконвенционално изкуство) до затвърждаването на чисто класическите медии се изгуби не само първоначалния замисъл на есенните изложби, но и своята същност. Не трябва да се забравя, че изкуството има една основна задача като проявление на човешката чувствителност, а именно да повдига важни въпроси и да провокира диалог.
В последните три издания се наблюдава смяна на посоката в подбора на авторите и в цялостната визия на форума. Но по-важното е, че се наблюдават вътрешни връзки както в рамките на един единствен проект, така и между отделните проекти, чийто куратор е Галина Лардева, артистичен директор на Националните есенни изложби от 2013 г. Стартиращият проект „Форсиране на избора“ може да се определи като един добре обмислен тактически ход. С показването на десен току-що завършили професионалното си обучение художници се размиха изкуствено установените границите между „младите“ и „старите“ в изкуството. Тази линия се затвърди и в следващия проект „Отстранени системи“(2014), където биографичните данни бяха съвсем съзнателно неглижирани, същото е валидно и за „Ан пасан“. И в трите проекта се поставят актуални въпроси, засягащи съвременния художествения живот, което им придава собствена естетика и проблематичност. Кураторът успява да теоритизира проблеми, свързани със себепознанието, търсенето на собственото място, взаимоотшения в съвременния живот – важни въпроси, в които се преплитат изкуствоведски, социални и философски линии на размисъл, поднесени ненатрапчиво. По този начин всеки един проект се превръща в своеобазна интелектуална игра, а най-категоричен пример е тазгодишната концепция „Ан пасан“. Но преди да се спра по-подробно на последното биха могли да се отбележат няколко пресечни точки, върху които се развиват и трите споменати проекта. Първо, акцентира се върху осъвременяването на класическите медии като живописта, графиката и склуптурата, които с всяка изминала година се допълват от т. нар. нови форми на съвременното изкуство като фотографията, инсталацията или видеото. Това не само заличава границата, която по някакъв начин бе наложена в художествения живот в България между „традиционно“ и „съвременно“ изкуство, но дава и друга насока на разговор по темата. Очевидно е, че може да се говори не за тяхното противопоставяне, а за взаимното им допълване и осмислянето на посланието и идеята в едно произведение, а не средството, с което е изпълнено. Друга много важна точка е откриването на новите имена за българската публиката, което се проявява в два аспекта – от една страна се показват дебютиращи имена, току-що завършили своето художествено образование. За „непознати“ имена може да се говори и за българските художници живеещи и работещи зад граница, които остават недостатъчно „консумирани“. Такива са Кирил Чолаков и Ирина Георгиева от тазгодишното издание. Всеки един от проектите на Галина Лардева представя един от възможните образи на съвременното българско изкуство, а селектирането на авторите не претендира за единствен възможен вариант, а още по-малко за най-добро в страната. Напротив – изпълнени с много лекота, въпреки високия професионален език (както визуално-пластичен, така и езика в кураторския текст), с който се брави в проектите, ги лишава от всякаква претенциозност и самоцелност в презентирането на имена. Актуалните творчески търсения на авторите в техния личен творчески път се преплитат с контекста на отделните форуми, като това превръща есенните изложби от последните години в цялостно осмислени проекти, с добра теоритична обсновка.
В разсъждаването за душевността и чувствителността на съвременния човек, в опита за самоанализ и авторефлексия „интердисциплинарноста“ на мисълта се явява задължителен елемент. Така аналогията в „Ан пасан“ между шаха и изкуството е един логичен ход. В тази светлина „Ан пасан“ не е лесен за възприемане проект. Той представя една абстрактна реалност, извън акцентирането и конкретизирането на обекта, „мисли за сянката на преминаващия и на самото преминаване“, мисли отвъд границите на видимото и материалното. Това е провокирано от динамиката на съвременното общуване, което е принудено да се случи сякаш в един миг, където доминира движението, процеса и някак не остава време за съзерцание. По този начин Галина Лардева дава нов прочит върху възприятията за изкуството, което се превръща по нейни думи в „територия на нефиксираното, на проблясващото и губещото се, на редуването на сепване и потапяне в монотонност“. И в този проект, както и в предишните, са важни вътрешните връзки между отделните самостоятелни изложби, сюжетните линии, които се развиват в тях и разговорите, които провокират.
В разминаването и пресичането на различните образи, чувства и смисли, в създаването на нови внушения и усещания, се градят нови пространства, действащи над установеното. Така много подходящ знак на „Ан пасан“ се явява „Какавидата“ на Илко Николчев и Йоханнес Артинян. В двора на къща Хиндлиян двамата скулптори избират да монтират скулптурата в почти идеалния куб под асмълъка. „Какавидата“ е изградена на място, където в ярко жълтия плат с определена логика са поставени пръчки, които да опъват плата. Така се изграждат три обема, изменящи пространството без да се развива наратив. Представят една от възможните съвременни визии на монументалната скулптура, която да комуникира със средата максимално. Това е проект, не замислен за „вечността“, а именно за мига, зависим от пространството, в коео се намира. Около това ядро се разгръщат не по-малко активни със своето присъствие „вселени“. Векторните графики на Камен Старчев (къща Хиндлиян, веранда) превръщат видимия свят в строго подредена система. Детайлът, изведен до абстрактна форма, е вплетен схематично в големи по формат композиции. Те размиват границите на възприятетието на конкретен обект като дава представа за нещо различно от това, което всъщност представлява. Трепка Петкова (Балабанова къща, двор) и Миглена Йончева-Николова(къща Мексиканска графика) представят различни трактовки на урбанистичния пейзаж, който от фон се превъплъщава в главно действащо лице. Активният градски живот е отразен много категорично в платна на Трепка, в които човешките фигури се размиват в градската среда, където хаосът и хармонията означават едно и също и създадат трети, нов и индивидуален образ на възприятията. Миглена от друга страна е успяла да улови мига на съзерцанието в цикъла „Мидландс“. Там безкрайното преповтаряне на образи по време на пътуване води до тяхното пълно разлагане, докато наблюдаващия изпадне в момент на самовглъбяване. Друга част от изложбата на Миглена са урбанистични пейзажи, фокусирани върху контраста между типично градските структури на междублоковите пространсва в София. Архитектурата е схематизирана максимално, оставена само на „рисунка“, докато природата е изградена много пластично. Интересна връзка може да се открие в работите на Ирина Георгиева и Искра Благоева, връзка, която да се търси по-скоро в разнопосочните им търсения и идеи, отколкото във формална или тематична прилика. Искра Благоева (къща Хиндлиян, мааза) изгражда живописния слой много тънко и прецизно, а заедно с умерения хладен клорит придава на картините страховито и зловещо звучене. Kамерното пространство, в което са разположени „Валери“, „Последната вечеря на Адам“ и „Обичай себе си“ усилва внушението, което препраща мисълта към темата за края на света, за апокалипсиса, който всеки сам реша как ще бъде изживян, дали ще бъде изживян или просто наблюдаван отстрани. Ирина Георгиева разсъждава върху по-общочовешки теми пречупени през призмата на личната история. Тя използва пространството на сводестата зала за Балабанова къща, естествено разделено на три по-малки помещения, за да постави различните гледни точки за проблеми като дискриминацията и толерантността, за войната и героизма, обединени от концепцията за субективния избор. Тя въвежда в изложбата със серия портрети на деца със синдрома на Даун, част от цикъла „Относителността е равна на субективизма разделен на интуицията“, продължава с портретирани хора от ромски произход без ограничение на възраст, пол или социално положение, цикъл със заглавие „Кръв и чест“ (което е и девиза на хитлериската младеж). В крайната зала има една инсталация със сенки „Историята на“, като под заглавие е „Историята на един терорист. Историята на един герой”. Инсталацията представлява малки фигурки на войници, които са най-обикновени детски играчки. Осветени по един точно определен начин, прожектират на стената огромни сенки. Друг подход към социалните проблеми има скулпторната композиция на Саркис Нерсесян(къща Мексиканска графика, двор). Максималко стилизирани монументалните човешки фигури показват „преминаването“ покрай уличните артисти. Така се засягат въпроси, свързани с мястото на творците в обществото и каква е нуждата от тях, ако въобще има такава. Много важна е ролята на материала в композицията. Персонажите са „изрязани“ от метални листове, които не са изолирани от влиянието на времето, а от взаимодействието с него придобиват естествена патина. Ръждата по тях, освен че има живописен ефект, непрестанно променява визията на „Уличните музиканти“ и облагородява строгите им силуети. Кирил Чолаков (Балабанова къща, дълбока зала) прехвърля множество мостове между различните изкуства. Изложбата му е именувана по романа на Георги Данаилов „Къща отвъд света“, а в нея са включени големи по формат рисунки върху платно, фотография, видео и много текст. Художникът избира да изгради обазите на своите персонажи чрез наслагването на текстове от книгите на Цветан Тодоров, Георги Данаилов, Константин Павлов, Йордан Радичков. Историите се преплитат, смесват една с друга и се трансформират в структурата на една черно-бяла фотография. В рисунките избягва конкретизирането на образите, които са потънали в мъгла, които не позволяват никаква близост. Във видеото се прожектират сенки на същите образи, които присъстват и в рисунките, а заедно се фотографията се преплита една много лична история, изживяна от художникът преди да замине за Италия.
Осемте самостоятелни изложби представени тази година е невъзможно да бъдат изчерапани в рамките на този текст. Авторите са обединени около рисунката – първоначалния и най-чист жест на мисълта, преведена на визуално-пластичен език, но индивидуализирана максимално през рефлексията на всеки един от деветимата автори. Така на пръв поглед изложбата на Кирил Чолаков е най-близка до този жанр – изгражда образите посредством изписването на фрази с графит върху платно. Интерес представлява и използването на текст в рисунките на ирина Георгиева. Цветните тушове почти изцяло покриват пвърхността на картона. Фронтално изградените портрети привличат вниманието на зрителя, подсилено от акцентирането върху очите. Обемно-пластичното изграждане е подчертано още по-силно от използването на насочено осевление. Използването на всички тези художнически похвати конотира с творчеството на стрите майстори. В подобна насока са и платната на Искра, която за разлика от Ирина, е решила живописното изграждане по-плоскостно, и така звученето е чисто ренесансово. Много премерено е използванатарисунката и в живописта на Трепка и Миглена. Те успяват много деликатно да ги приплетат. Трепка е инспирирана много от манга културата. Скулптурата на Саркис не акцентира върху изграждането на обем, а на пространство като чрез плоскостното проекитане на „персонажите“ си. В много абстрактна линия са решени Какавидата и Камен Старчев. Силните индивидуални подходи и задълбоченост на авторите предполага самостоятелен анализ на представянията им. Но по-важното в случая е друго. Въпреки различната тематика и проблеми свързани със съвременния човек (както много личните аспекти, така по-общочовешки) пораждат диалог помежду им и диалог с публиката. Тази цялостна визия е резултат от подхода на куратора, осъществен в стегнатата рамка на задълбочено и професионално отношение към проекта – от подбора на автори до рекламните материали за откриването на форума. С търсенето на осъвременените класически медии (като рисункта в конктертния случай) Галина Лардева успява да осъвремени и отношението към една традиция, каквито са Националните есенни изложби, за да бъдат актуални на времето си. С подобни примери се показва важната роля, която има изкуството във формирането на личността и самосъзнанието. Не поставянето на конкретна тема върху авторите, а концепция, върху която да имат свободата да разсъждават, обяснява усилващото се въздействие от „Форсиране на избора“ до „Ан пасан“. По никакъв начин това не неглижира работата на художниците. Напротив – с възможността да приемат една теза или да я отхвърлят се канализира творческата им енергия, а проекта се превръща в разговор или спор, а не в просто в експониране на имена. Осмисляйки изкуството като „мирен“ път за задаване на неудобни въпроси, в сложната симбиоза между различните изкуства, науки и дори спортове (ако се приеме, че шахът е спорт) се разкрива многопластовата, трудна за разбиране (и изучаване) човешка същност, отразена чрез „нова сила на погледа с възможностите му да материализира виртуални полета на активност“ в едно „изкуство на преминаването“, в хода ан пасан.
Дарина Бойкина
[*]Текстът е публикуван в списание Страница, бр. 4, 2015.
ПО СЛЕДИТЕ НА РАЗБЯГВАЩАТА СЕ ВСЕЛЕНА[*]
Разговор с проф. Чавдар Попов по повод Национални есенни изложби – Пловдив 2015 г.
Националните есенни изложби са събитие с дълга история. Те претърпяват различни трансформации на изданията във времето, но като че ли последните три години запазиха единна визия.
Националните есенни изложби в Пловдив действително имат сравнително дълга история. Поради принципиално по-свободния си и необременен от идеологически императиви характер в миналото, (имам пред вид ерата на социализма) тяхната роля и значение бяха особено важни – като територия на по-непосредствения и жив артистизъм, като място за експерименти и всичко това съчетано с неповторимата атмосфера на Стария Пловдив. Независимо от епохата, есенните изложби винаги са били свързани със Стария Пловдив. Тази част от града си има своята неповторима и уникална за България атмосфера. Това че изложбите не са в музейна среда, в салон, а предимно на открито, в дворовете, е много важно. Подобно пространство поражда нестандартен тип общуване между произведението и зрителя. Според мен фактът, че есенните изложби минаха на кураторски принцип е много важен. Те бяха по-рано нещо като „мини-общи” художествени изложби, като даваха възможност на участниците без определени идеологически или тематични ангажименти по-свободно да покажат това, което според тях би ги представило по-пълно в чисто художествен смисъл. И сега, а и в миналото (но по друг начин) практически рамка няма. Тогава тези изложби, обявени като есенни, имаха смисъла на един по-свободен артистичен форум. Сега вече, в новите условя, всяка сериозна проява, свързана с представянето на някакви сегменти от съвременното изкуство, следва да бъде организирана на кураторски принцип с една доста ясна определена програма или концептуална визия. Смятам, че без посредническата функция на куратора днес до голяма степен очевидно се губи значението на една експозиция каквато и да е тя. Съвременното изкуство и без това е доста хаотично и доста пъстро.
В този смисъл кураторският принцип е подходящ за един подобен формат като Национални есенни изложби.
Именно възможността да се реализират определени кураторски проекти ми се струва особено важна. И друг път съм имал възможност да го кажа – ролята на куратора нараства, тъй като освен всичко друго, той днес е призван да придаде определена „посока” и концептуална организация на процеси, чиито контури не се виждат и чиято физиономия е невъзможно да бъде описана в системни термини. Аз съм убеден в това, което казах и на откриването, че ролята на куратора оттук нататък ще нараства и че тя вече е достатъчно значима. Аз използвам метафората на разбягващата се Вселена (както ни уверяват физиците, че Вселената след т.н. Голям взрив произвежда галактиките, които оттогава насетне взаимно се раздалечават все повече и повече) за да означа една тенденция в света на изкуството днес. Актуалният художествен живот свидетелства като че ли за все по-нарастваща динамика не само на видове, на формите на визуално-пластични изкуства, но и разнообразяване на авторите и на техните индивидуални физиономии. Сега пребиваваме в епохата на атомизацията на художническите усилия, възгледи, програми, лични митологии и т.н. Няма вече групи, няма насоки, да не говорим за стилови направления. Тази ситуация, не само за широката публика, но и за специалистите е доста объркваща. Легитимационният ресурс на т.н. Art World очевидно вече пресъхва. В това Брауново движение ролята на куратора е да приведе някакви сегменти от ставащото в една относително смислова цялостност за да се потърси по-целенасочено въздействие върху зрителя, така че той по-някакъв начин да бъде докоснат, да бъде въвлечен в някаква основно критическа проблематика. Да бъде, така да се каже, отворено своеобразно „трето око” във възприятията, във взаимодействията между него и света чрез посредничеството на даден автор. Тук е ролята на куратора – да формулира мотото, да подбере авторите, да излезе с една програма. Това, което Галина Лардева се опитва и го прави успешно вече трето издание на тези изложби в Пловдив. Аз определено ценя тези нейни усилия и смятам, че това е правилният път от моя гледна точка. Не знам, впрочем до колко може да се говори за правилно или неправилно, но това при всички случаи е професионалният подход.
Спойващият елемент във всеки един от последните проекти на Галина Лардева е кураторският текст, публикуван в каталога към изложбите. Къде според Вас е акцентът в концепцията „Ан пасан“?
Възможни са аналогии между света на съвременните визуални изкуства и света на шахмата, макар че в текста това липсва. За мен лично тази аналогия може да бъде развита в няколко основни насоки – изкуството и шахмата като естетика, наука и тип художествено творчество едновременно, а така също и като своеобразен затворен в себе си свят със свои собствени правила и с ярко изразено съревнователно и конкурентно начало. Тази година това беше подсказано в мотото Ан пасан. На откриването си позволих да говоря за аналогии, които не са непременно свързани с нейния текст, или с нейните първоначални идеи. Това е един добър атестат за програмата, защото дава възможност да се появят и други асоциации, извън намеренията на самата авторка. Шахът е една затворена система подобно на света на изкуството. Ние говорим за широк кръг публика, но това са малко инерционни представи и категории. Всъщност и светът на съвременното изкуство е един своеобразен затворен в себе си свят, който работи до голяма степен за самия себе си, имайки предвид възможни, но обикновено неслучващи се отлики и резонанси в по-широк контекст и в по-глобална перспектива. Както в шаха, ние, зрителите, сме заинтересовани любители, така да се каже „отвън” – можем да се интересуваме от това, което се случва „в” света на изкуството или на шахмата, да следим художествени форуми от различно естество, разнообразни турнири, знаем ходовете, знаем правилата. Освен това категорията на успеха и на състезателното начало са актуални не само в света на спорта, но и в съвременния свят на изкуството. Съвременното изкуство често пъти се измерва в една ранг листи, в категориите на успеха. Кой е успелият художник? Този, който е по-продаван, по-скъп, около когото повече се шуми, който е по-престижен и т.н. Имаме класации от различно естество, а класацията е превилегия на спорта. Това от една страна. От друга – шахът, бидейки и спорт, и изкуство, и наука съдържа характеристики, които са сходни със съвременните концептуални насоки. Връщаме се на нова основа към онова антично „техне”, което означава едновременно и изкуство, и наука, и занаят. Заедно с препратката към тази състезателност и конкурентност, за които стана дума, всичко това предлага възможност за интересни аналогии и интерпретации. В тази находчиво избрана посока е и мото „Ан пасан“. Тук е мястото да направя една уговорка. В проектите на Галина Лардева мотото или формулировката трябва да се разбират различно от едновремешните тематични насоки. Те имаха основно идеологическо естество и характер – „Земята и хората“, „Човекът и труда“ и т.н. Говоря за социалистическия период. Тук има съществена разлика между темата, която съдържа в себе си идеологически послания, от една страна, и дадено мото, както е в случая, целящо концептуализираното експониране на няколко съвременни автори. Тази концептуализиция дава посока за размисъл, а не е механичен сбор от отделни участници. Това позволява да се търси едно по-дълбоко ниво за разбиране.
Върху какво се фокусира тазгодишната селекция от автори?
Върху младите автори, както и върху някои наши художници, отдавна работещи в чужбина. Нямам самочувствие и претенции за да говоря достатъчно категорично за младите автори, за съвременни имена, защото вниманието ми е насочено към други области, различни от съвременното състояние на изкуството в България. Човек не може да следи всичко в еднаква степен. Единствено познавам добре Кирил Чолаков. С него се познаваме от дълго време, още преди да замине за Италия. Нещата, които той показа бяха много впечатляващи. Те имат една мека поетичност, заедно с това една филигранност на пластическото изпълнение. Кирил показва изключителна работоспособност и един финес, великолепно владеене на формата. Той прави различни неща, много отворен е към различни течения и насоки, но заедно с това е органичен, цялостен, монолитен, при това, без да бъде еднопосочен, еднотонен и да изпада в авторски стереотип.
Авторите, работещи в чужбина не са особено показвани и познати в България.
Този процес е вечен. Ние сме в дълг към едно по-пълно, по-обективно, по-балансирано представяне и интерпретиране на съвременното ни изкуство. Българското изкуство не се състои само от тези имена, които ни се натрапват в очите. Това е валидно със задна дата и за периода на социализма, валидно е и днес. Кураторката Лардева е намерила начин да привлече такива имена. За една част от тях аз нямам никаква представа, винаги е интересно да видим нещо ново. Интересен е и друг въпрос. В съвременния глобализиран свят отделният индивид често е отворен изцяло към него и заедно с това е номад, вече не е закрепостен в една определена точка. В този смисъл е трудно да разпознам кой е българин и кой е чужденец. Но винаги е интересно да се види кой какво прави и как „нашенецът” се развива извън границите на България. Тук не се търси непременно някаква национална оптика. Процесите, които текат са транснационални и са характерни за епохата, в която живеем. Засяга се друг един проблем, свързан с центъра и периферията, който има значение и за изявите, и за възможностите. В литературата това например е свързано с размерите и относителното тегло на съответната страна, както и с обхвата на езика, на който пише даден поет.
Тази година в част от изявите съчетаваха в себе си класически медии с фотография, видео и инстралация. От какво е породена инерцията да се мисли за съвременното изкуство само в неговите „неконвенционални“ форми?
Противопоставянето на „конвенционални” и „неконвенционални” форми е до голяма степен изкуствено. В това последно издание това беше показано много убедително – налице е мирно „съвместно съществуване” на най-различни форми. Това е едно от доказателствата за това, че този конфликт е бил до голяма степен мним. Впрочем през 90-те г. на миналия век като че ли имаше реално противопоставяне и борба за надмощие. Съвременното състояние на художествените процеси в света и в България снемат до голяма степен актуалността на подобно противопоставяне или на някаква йерархизация. Това вече не е актуално. Както споменах преди малко, когато имаме Брауново движение и изобилие от „индивидуални митологии” в съвременното изкуство по начало трудно се налага каквото и да е едно определено мнение. Кой е този, който ще определи кое е съвременно и кое не е съвременно? Критикът? А ако той е страна от процеса? Ако е обвързан материално или идеологически с определени направления? Един Шильонски замък с лебеди и луна, нарисуван примерно с водни боички и продаван някъде по сергиите, разбира се може да се определи като кич, като архаика и т.н., но неговото присъствие днес също се нуждае от обяснения. И той, парадоксално, също е част ако не от „съвременното изкуство”, то от актуалната социокултурна сцена. Въпрос на уговорка. Приемат се определени критерии за определени случаи в определени ситуации. По принцип съвременната пост-, или пост постмодерна ситуация снема актуалността на въпроса за адекватността на едно или друго средство, форма или вид. Днес вече трудно можем да твърдим със сигурност, че дадена форма е „по-съвременна” от друга. Инсталацията може да бъде лишена от съвременна проблематика, картината – не, както и обратното. Можем ли да кажем, че една форма е по-съвременна от друга? Въпросът до голяма степен като че ли е иррелевантен. В този смисъл програмната идея на Лардева да се покаже и едното и другото синхронно в една експозиция е като че ли адекватна на съвременния художествен мироглед. Не си задаваме въпроси от рода на адекватност или неадекватност, просто гледаме и възприемаме пластическата проблематика, разработвана от дадения автор по отношение на общата визия на куратора. Това е по-свободна, но и вътрешно по-ангажираща връзка и взаимозависимост между художник и куратор. По този начин „зададени”, есенните изложби биха имали бъдеще и вероятно ще продължават да се радват на определен интерес.
Въпросите зададе Дарина Бойкина
Разговор с проф. Чавдар Попов по повод Национални есенни изложби – Пловдив 2015 г.
Националните есенни изложби са събитие с дълга история. Те претърпяват различни трансформации на изданията във времето, но като че ли последните три години запазиха единна визия.
Националните есенни изложби в Пловдив действително имат сравнително дълга история. Поради принципиално по-свободния си и необременен от идеологически императиви характер в миналото, (имам пред вид ерата на социализма) тяхната роля и значение бяха особено важни – като територия на по-непосредствения и жив артистизъм, като място за експерименти и всичко това съчетано с неповторимата атмосфера на Стария Пловдив. Независимо от епохата, есенните изложби винаги са били свързани със Стария Пловдив. Тази част от града си има своята неповторима и уникална за България атмосфера. Това че изложбите не са в музейна среда, в салон, а предимно на открито, в дворовете, е много важно. Подобно пространство поражда нестандартен тип общуване между произведението и зрителя. Според мен фактът, че есенните изложби минаха на кураторски принцип е много важен. Те бяха по-рано нещо като „мини-общи” художествени изложби, като даваха възможност на участниците без определени идеологически или тематични ангажименти по-свободно да покажат това, което според тях би ги представило по-пълно в чисто художествен смисъл. И сега, а и в миналото (но по друг начин) практически рамка няма. Тогава тези изложби, обявени като есенни, имаха смисъла на един по-свободен артистичен форум. Сега вече, в новите условя, всяка сериозна проява, свързана с представянето на някакви сегменти от съвременното изкуство, следва да бъде организирана на кураторски принцип с една доста ясна определена програма или концептуална визия. Смятам, че без посредническата функция на куратора днес до голяма степен очевидно се губи значението на една експозиция каквато и да е тя. Съвременното изкуство и без това е доста хаотично и доста пъстро.
В този смисъл кураторският принцип е подходящ за един подобен формат като Национални есенни изложби.
Именно възможността да се реализират определени кураторски проекти ми се струва особено важна. И друг път съм имал възможност да го кажа – ролята на куратора нараства, тъй като освен всичко друго, той днес е призван да придаде определена „посока” и концептуална организация на процеси, чиито контури не се виждат и чиято физиономия е невъзможно да бъде описана в системни термини. Аз съм убеден в това, което казах и на откриването, че ролята на куратора оттук нататък ще нараства и че тя вече е достатъчно значима. Аз използвам метафората на разбягващата се Вселена (както ни уверяват физиците, че Вселената след т.н. Голям взрив произвежда галактиките, които оттогава насетне взаимно се раздалечават все повече и повече) за да означа една тенденция в света на изкуството днес. Актуалният художествен живот свидетелства като че ли за все по-нарастваща динамика не само на видове, на формите на визуално-пластични изкуства, но и разнообразяване на авторите и на техните индивидуални физиономии. Сега пребиваваме в епохата на атомизацията на художническите усилия, възгледи, програми, лични митологии и т.н. Няма вече групи, няма насоки, да не говорим за стилови направления. Тази ситуация, не само за широката публика, но и за специалистите е доста объркваща. Легитимационният ресурс на т.н. Art World очевидно вече пресъхва. В това Брауново движение ролята на куратора е да приведе някакви сегменти от ставащото в една относително смислова цялостност за да се потърси по-целенасочено въздействие върху зрителя, така че той по-някакъв начин да бъде докоснат, да бъде въвлечен в някаква основно критическа проблематика. Да бъде, така да се каже, отворено своеобразно „трето око” във възприятията, във взаимодействията между него и света чрез посредничеството на даден автор. Тук е ролята на куратора – да формулира мотото, да подбере авторите, да излезе с една програма. Това, което Галина Лардева се опитва и го прави успешно вече трето издание на тези изложби в Пловдив. Аз определено ценя тези нейни усилия и смятам, че това е правилният път от моя гледна точка. Не знам, впрочем до колко може да се говори за правилно или неправилно, но това при всички случаи е професионалният подход.
Спойващият елемент във всеки един от последните проекти на Галина Лардева е кураторският текст, публикуван в каталога към изложбите. Къде според Вас е акцентът в концепцията „Ан пасан“?
Възможни са аналогии между света на съвременните визуални изкуства и света на шахмата, макар че в текста това липсва. За мен лично тази аналогия може да бъде развита в няколко основни насоки – изкуството и шахмата като естетика, наука и тип художествено творчество едновременно, а така също и като своеобразен затворен в себе си свят със свои собствени правила и с ярко изразено съревнователно и конкурентно начало. Тази година това беше подсказано в мотото Ан пасан. На откриването си позволих да говоря за аналогии, които не са непременно свързани с нейния текст, или с нейните първоначални идеи. Това е един добър атестат за програмата, защото дава възможност да се появят и други асоциации, извън намеренията на самата авторка. Шахът е една затворена система подобно на света на изкуството. Ние говорим за широк кръг публика, но това са малко инерционни представи и категории. Всъщност и светът на съвременното изкуство е един своеобразен затворен в себе си свят, който работи до голяма степен за самия себе си, имайки предвид възможни, но обикновено неслучващи се отлики и резонанси в по-широк контекст и в по-глобална перспектива. Както в шаха, ние, зрителите, сме заинтересовани любители, така да се каже „отвън” – можем да се интересуваме от това, което се случва „в” света на изкуството или на шахмата, да следим художествени форуми от различно естество, разнообразни турнири, знаем ходовете, знаем правилата. Освен това категорията на успеха и на състезателното начало са актуални не само в света на спорта, но и в съвременния свят на изкуството. Съвременното изкуство често пъти се измерва в една ранг листи, в категориите на успеха. Кой е успелият художник? Този, който е по-продаван, по-скъп, около когото повече се шуми, който е по-престижен и т.н. Имаме класации от различно естество, а класацията е превилегия на спорта. Това от една страна. От друга – шахът, бидейки и спорт, и изкуство, и наука съдържа характеристики, които са сходни със съвременните концептуални насоки. Връщаме се на нова основа към онова антично „техне”, което означава едновременно и изкуство, и наука, и занаят. Заедно с препратката към тази състезателност и конкурентност, за които стана дума, всичко това предлага възможност за интересни аналогии и интерпретации. В тази находчиво избрана посока е и мото „Ан пасан“. Тук е мястото да направя една уговорка. В проектите на Галина Лардева мотото или формулировката трябва да се разбират различно от едновремешните тематични насоки. Те имаха основно идеологическо естество и характер – „Земята и хората“, „Човекът и труда“ и т.н. Говоря за социалистическия период. Тук има съществена разлика между темата, която съдържа в себе си идеологически послания, от една страна, и дадено мото, както е в случая, целящо концептуализираното експониране на няколко съвременни автори. Тази концептуализиция дава посока за размисъл, а не е механичен сбор от отделни участници. Това позволява да се търси едно по-дълбоко ниво за разбиране.
Върху какво се фокусира тазгодишната селекция от автори?
Върху младите автори, както и върху някои наши художници, отдавна работещи в чужбина. Нямам самочувствие и претенции за да говоря достатъчно категорично за младите автори, за съвременни имена, защото вниманието ми е насочено към други области, различни от съвременното състояние на изкуството в България. Човек не може да следи всичко в еднаква степен. Единствено познавам добре Кирил Чолаков. С него се познаваме от дълго време, още преди да замине за Италия. Нещата, които той показа бяха много впечатляващи. Те имат една мека поетичност, заедно с това една филигранност на пластическото изпълнение. Кирил показва изключителна работоспособност и един финес, великолепно владеене на формата. Той прави различни неща, много отворен е към различни течения и насоки, но заедно с това е органичен, цялостен, монолитен, при това, без да бъде еднопосочен, еднотонен и да изпада в авторски стереотип.
Авторите, работещи в чужбина не са особено показвани и познати в България.
Този процес е вечен. Ние сме в дълг към едно по-пълно, по-обективно, по-балансирано представяне и интерпретиране на съвременното ни изкуство. Българското изкуство не се състои само от тези имена, които ни се натрапват в очите. Това е валидно със задна дата и за периода на социализма, валидно е и днес. Кураторката Лардева е намерила начин да привлече такива имена. За една част от тях аз нямам никаква представа, винаги е интересно да видим нещо ново. Интересен е и друг въпрос. В съвременния глобализиран свят отделният индивид често е отворен изцяло към него и заедно с това е номад, вече не е закрепостен в една определена точка. В този смисъл е трудно да разпознам кой е българин и кой е чужденец. Но винаги е интересно да се види кой какво прави и как „нашенецът” се развива извън границите на България. Тук не се търси непременно някаква национална оптика. Процесите, които текат са транснационални и са характерни за епохата, в която живеем. Засяга се друг един проблем, свързан с центъра и периферията, който има значение и за изявите, и за възможностите. В литературата това например е свързано с размерите и относителното тегло на съответната страна, както и с обхвата на езика, на който пише даден поет.
Тази година в част от изявите съчетаваха в себе си класически медии с фотография, видео и инстралация. От какво е породена инерцията да се мисли за съвременното изкуство само в неговите „неконвенционални“ форми?
Противопоставянето на „конвенционални” и „неконвенционални” форми е до голяма степен изкуствено. В това последно издание това беше показано много убедително – налице е мирно „съвместно съществуване” на най-различни форми. Това е едно от доказателствата за това, че този конфликт е бил до голяма степен мним. Впрочем през 90-те г. на миналия век като че ли имаше реално противопоставяне и борба за надмощие. Съвременното състояние на художествените процеси в света и в България снемат до голяма степен актуалността на подобно противопоставяне или на някаква йерархизация. Това вече не е актуално. Както споменах преди малко, когато имаме Брауново движение и изобилие от „индивидуални митологии” в съвременното изкуство по начало трудно се налага каквото и да е едно определено мнение. Кой е този, който ще определи кое е съвременно и кое не е съвременно? Критикът? А ако той е страна от процеса? Ако е обвързан материално или идеологически с определени направления? Един Шильонски замък с лебеди и луна, нарисуван примерно с водни боички и продаван някъде по сергиите, разбира се може да се определи като кич, като архаика и т.н., но неговото присъствие днес също се нуждае от обяснения. И той, парадоксално, също е част ако не от „съвременното изкуство”, то от актуалната социокултурна сцена. Въпрос на уговорка. Приемат се определени критерии за определени случаи в определени ситуации. По принцип съвременната пост-, или пост постмодерна ситуация снема актуалността на въпроса за адекватността на едно или друго средство, форма или вид. Днес вече трудно можем да твърдим със сигурност, че дадена форма е „по-съвременна” от друга. Инсталацията може да бъде лишена от съвременна проблематика, картината – не, както и обратното. Можем ли да кажем, че една форма е по-съвременна от друга? Въпросът до голяма степен като че ли е иррелевантен. В този смисъл програмната идея на Лардева да се покаже и едното и другото синхронно в една експозиция е като че ли адекватна на съвременния художествен мироглед. Не си задаваме въпроси от рода на адекватност или неадекватност, просто гледаме и възприемаме пластическата проблематика, разработвана от дадения автор по отношение на общата визия на куратора. Това е по-свободна, но и вътрешно по-ангажираща връзка и взаимозависимост между художник и куратор. По този начин „зададени”, есенните изложби биха имали бъдеще и вероятно ще продължават да се радват на определен интерес.
Въпросите зададе Дарина Бойкина