ФОРСИРАНЕ НА ИЗБОРА
Играта на избора
Миналото на човешката цивилизация гледа на избора като на оръжие на съдбата. В класическата античност на героя му се предоставя възможност да избира, за да може да сгреши. Така героите биват изправяни пред загадки, пред изглеждащи понякога напълно неразличими, понякога предизвикателно неравностойни пътища, пред решения, в които сякаш за първи път освободилата се човешка воля се втурва да избира сама. В този съдбоносен момент на избора героят трябва да заложи по правило не на рационалното знание, а на опиращата сякаш в произвола игра, не на придобитото и наученото, а на гадаенето. Възможностите героят да спечели избора - тази предизвикателна игра със съдбата, се заключват най-често в това той да успее да избегне избирането. Идеалът на античността - животът в умереността - минава оттук: влизането в процедурата на избора, но същевременно и оттеглянето от него. В еднаква степен се наказват крайностите на пасивността в неучастието и дързостта на непомерния избор. Така в античните сюжети - от Икар до Едип - се наказва не за действията, а за изборите.
Културната история помни и предава тази боязън пред избирането като сблъсък с нечовешки сили, като сляпа игра със съдбоносното. „Животът е трудна игра, тъй като трябва непрекъснато да теглиш отново и отново карта по карта, като при това не знаеш кое е коз“, пише през 1801 г. Хайнрих фон Клайст до полусестра си Улрике. Десет години по-късно ще изпрати до нея последните писма, с които се разделя със света, след като е тръгнал по пътя към смъртта - избор, разположен отвъд всички избори. Приблизително по същото време Шилер посочва играта като израз на пълнотата на човешките възможности, като при това акцентът пада върху интензивната процедура на избиране. Играта с перманентно провеждащите се избори е основна форма за намиране на смисъла, както и най-прекият път към формулирането на индивида. По такъв начин времето на романтизма, изграждащо основите на съвременното хуманитарно знание, поставя в динамично равновесие на везните на човешката активност рационалните действия и ирационалните избори. Работата, целевата активност, от една страна, срещу свободните избори на играта, от друга.
По такъв начин човекът е уязвим в своя избор, защото като решава измежду крайности, той ги проектира върху пластове от невъзможност: невъзможността за обозримост между алтернативите; невъзможността да се поеме по повече от един път; невъзможността да се отиде отвъд своя собствен край.
В Новото време налагането да се избира става все по-интензивно, защото човешките дейности (а с това и ценностите) се отдалечават взаимно. На практика това намира израз в доминирането на времето над пространството. Защото да се избира означава да се преодоляват разстоянията, да се събират в едно различни пространства. Вече изглежда невъзможен античният идеал - човекът да отклони избора, да избегне крайностите, като се потопи в умереността. Ускорението, което Новото време налага, се явява непосредствен резултат от форсирането на изборите. Сега вече не само картите от наблюдението на Клайст се раздават по-бързо, но и всяка от тях е коз в една различна, херметично затворена в себе си ценностна система. Само изборите могат да изграждат мостове между отделните ценностни системи.
В своето съчинение „Техника и наука като идеология“ Юрген Хабермас наблюдава комбинирането между работа и интеракция като ключов баланс на всяка човешка активност. В тази връзка той разделя работата като резултат от насочени инструментални действия, от една страна, и като резултат на рационален избор, от друга. Докато инструменталната активност се насочва към технически правила, към емпирическо знание, тоест се основава на прогнози за наблюдаеми събития, процедурата на рационален избор се ориентира към стратегии, които се базират на аналитично знание. Така наред със своята изначална принадлежност към територията на играта днес изборът се явява още процедура на насочването, на преноса, на свързването, на разбирането.
Изборът - протомодел на комуникативното действие
И така, изборът означава поемането на абстрактно възможен, но несъществуващ в практическата реалност път. Всеки „аз“ следва своя избор, който на свой ред го определя/конституира. По такъв начин изборът се превръща в непосредствена територия на интерпретацията, на личното разбиране. В същото време обаче изборът представлява пряк израз на творческите намерения/интенцията. Срещу всеки избор на изразни средства или материал, на жанрова или стилова комбинация, срещу всяка една структурна подредба, срещу всяка естетическа цел стои неизчерпаемо множество от интерпретативни възможности, от игрови или (в широк план) изборен потенциал. Всеки един естетически акт (и изобщо всяка процедура на разбиране) може да се определи като среща на изборите: изборите, застинали за миг в интенцията, срещу изборите, застинали за миг в единичното разбиране. Разбира се, тези срещи не са валидни единствено при естетическия акт. Всеки един език създава и непрекъснато предоговаря своите значения с типологично подобни срещи на изборите. Перманентни избори, противопоставяне и сблъсъци между личните избори, без които езикът умира. Затова процедурата на избирането представлява прототип на всяко едно комуникативно действие, на всяка една диалогична платформа.
Като модел на комуникативното действие процедурата на избора е свързана и с традицията. Изборите, които правим, са проекции на миналия ни опит в момента на сегашното. Те развиват и озвучават миналото, придават обем на заложените в него намерения и ги конфигурират в системата на историята. Особено чувствителен е този процес на презареждане на традицията в изкуството и особено при визуалните изкуства, в системата на които изборът на разбиране възниква от пресичането на максимално голям брой действителности. Защото ако например читателят на едно литературно произведение или зрителят на един театрален спектакъл обикновено са свободни да изолират даден сегмент действителност в акта на разбиране, то възприемателят на съвременното визуално изкуство няма такава възможност. Той е задължен да избира и комбинира всички възможни действителности с цялата интензивност, натрапчивост и противоречивост на тяхното явяване във визуалното произведение. Задължен е да избира в това число комбинации, които традициите и добрият вкус биха определили като „погрешни“ или „неправомерни“. Тази непрекъснатост и всеобхватност на избора в съвременното визуално изкуство определят неговата комуникативна изостреност, едновременното му присъствие в различни социални области, неговата специфична форсираност.
Родства по избор на Прокрустовото ложе
Всяко художествено произведение съществува единствено в точките от възможните комбинаторни пресичания между две системи на избор: системите между условните полюси на продуктивната и пасивната рецепция. В действителност тъкмо заради залегналата в основата на разбирането процедура на избор нито един възприемател не може да бъде наречен пасивен. Така както артистът, непрекъснато комбиниращ измежду конструкти като образование, вкус и традиция, не може да се мисли като изцяло продуктивен. Художественото произведение е изобщо комбинаторика на избиране. Зад чисто статистическия модел на пресичане на възможности обаче стоят индивидуални естетически настройки със своите генезис, история, разночетения и отклонения. Избирайки, всеки „аз“ определя себе си, а допирните точки между човек и произведение, между произведение и произведение и не на последно между човек и човек се проектират в „родствата по избор“.
Средата и ситуацията, в които се развива българското изкуство (и в частност българското визуално изкуство) се характеризира със своите подчертано предрешени, провеждащи се извън индивида избори. На преден план се извежда един безвъпросно, трайно и анонимно възприет common sense, който преподпечатва мълчаливо утвърденото статукво, като си служи с идеологически клишета като талант, пробив, „имена“ (като некоректна метонимия на и без това некоректния израз „именити автори“), протежиране, популярност, успялост. Към тази редица могат спокойно да бъдат добавени още много идеологически моделирани топоси, чието въвеждане спокойно би могло да става и с кавички, защото думите отдавна са се отделили от гласа, който стои зад избора и носи неговата отговорност, който озвучава неговата непосредствена комуникативна сила. В този ред може да се прибави например и митологическата опозиция между у нас и чужбина. Тези формирани с течение на времето идеологически матрици продължават да действат и днес. През тяхната лаборатория преминават също и по-нови дадености като „концепт“, „проект“, „пазар на изкуството“, ,,менажиране“, „пиар" и т.н. Дори понятието за „публика“ трудно може да се освободи от идеологическия натискна тази матрица, защото пренебрегва произвеждащия потенциал на възприемателите и ги поставя не само в състояние на пасивност, но и в една трайна непълноценност. В тази тенденция обаче особено болезнено е идеологическото присвояване на понятия като „дискусия" и „диалог", защото по такъв начин - както по-рано - диалогът се охранява и контролира от предварително посочени за тази цел администратори и техните инстанции.
В резултат на тази ситуация съвременното българско изкуство се създава и възприема в клещите на редица безвъпросни подредености (възрастова, поколенческа, стилова и т.н.), чрез които се „кадрира“ не само територията на изкуството, но и взаимоотношенията вътре в нея. Това автоматично довежда до йерархии (на автори, на жанрове, на форми и др.), до налагане на монопол върху разбирането, който е особено отчетлив в системата на съвременните визуални изкуства. Впрочем изобщо категорията на разбирането заедно с нейния некоректно създаден за нуждите на йерархиите дериват на неразбирането също спада към онези идеологически клишета, превърнали се в инструменти за управление на съвременното изкуство. В тази перспектива и предрешеност под заплаха започва да се намира и свободният избор на артиста. „Нямо по-голям роб от този, който се мисли за свободен", отбелязва в своя дневник Отилия от Гьотевия роман „Родства по избор".
Съвременно = визуално
Национални есенни изложби Пловдив 2013 предприемат опит да се освободят от диктата на предварително зададените йерархии и норми на управление на изкуството. На практика това ще се осъществи с интензивна работа с авторите в периода на тяхната непосредствена подготовка за изложбите, тяхното взаимно приобщаване, както и чрез посредничеството при споделянето на опит между тях. Този предварителен опит на споделянето представлява в същото време трамплин за разбирането. Защото, както последователно настоява в своята работа Макс Имдал, историята на изкуството се заключава в опита на/с изкуството. В своята цялостна практика този изкуствовед, принадлежащ към групата „Поетика и херменевтика“ на Университета в Констанц, налага това свое убеждение чрез поставяне на фокуса върху посредничеството на изкуството. Ролята на визуалното изкуство се състои в това да създава свободни пространства, в които да се разгръща възприятието, мислено като потенциал. Визуалното изкуството трябва да се върне на аналитичната процедура, което означава - към индивидуално избраните отклонения от ценностни системи и общи правила, към играта на комбинирането. По такъв начин анализът следва да престане да бъде приоритет на специалистите, инструмент на специализираното знание, който да го пази от посегателствата на „непосветените“. Визуалното изкуство с всичките си жанрови и ситуативни разновидности не е обетована творческа или професионална територия, а е такава част от цялостната среда (публична и частна), която провокира индивидуалната активност спрямо феноменалния (сетивно възприемаемия) свят и по обратен път формира сетивността на „аз“-а.
Форсирането на избори в този процес на практика изравнява значенията на съвременно и визуално. Между съвременно и визуално съществува динамична съпринадлежност. Тук не става дума за онзи приоритет на визуалното, който със сигурност е у дома си във всяка една съвременност. Съвременно и визуално са системи, които са структурно сходни и дефинират основанията си взаимно. Непрекъснато променящата се с всеки един момент визуална среда произвежда отрязъци съвременност. И най-незначителната промяна на всеки един параметър поражда нова съвременност, без обаче да снема основанията на всички останали съвременности, които както продуцентите, така и реципиентите на действителности и изкуство всекидневно актуализират в своите избори. Така съвременно и визуално съществуват единствено в ситуативната си обвързаност. Затова и спойката на компонентите в понятието съвременно визуално изкуство е по-силна и естествена отколкото при съчетания като съвременен театър или съвременна литература.
Програмата Форсиране на избора представя десет индивидуални изложби на млади автори, за част от които това е първа самостоятелна изява. Изборът на тези художници има за цел да наложи принципната равнопоставеност на класическите форми на изобразителното изкуство, като при това да се търси всеки израз на тяхното възможно обновление, да се набележат тенденциите на художествено развитие на едно ново поколение не само за себе си, нито пък за целите на противопоставянето спрямо други поколения, а в един съвременен и актуален контекст, в който са възможни условия за пълноценна комуникация. По такъв начин различното и новото, характерното и симптоматичното в изложбените изяви на младите ще се надгради върху вече съществуващата продуктивна основа. Участниците във Форсиране на избора, Национални есенни изложби, Пловдив 2013 са автори на възраст между 25 и 40 години, получили своето сериозно академично художествено образование в България и/или по света, имат своите специализации, резиденции и участия в редица проекти, всеки от тях следва самостоятелно своя път на творческо развитие. Не на последно място Форсиране на избора цели чрез засилено презентиране на младите в съвременната българска художествена сцена тяхното осмисляне и осъзнаване като релефно творческо поколение, а комуникацията помежду им - да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие.
Форсиране на избора постави акцент върху предварително наличните основания, които участват при всеки един избор. Изходна точка в този акцент е идеята, че цялостната динамика на художествените явления се определя не толкова от характера и посоката на отделните решения, колкото от множеството предварително артикулирани, често незабележими избори, които човек прави във всеки един момент. В изкуството този процес е резултат от една невидима творческа активност, разположена преди видимата активност на произведенията на изкуството. В плана на художествената практика „форсирането на избора“ се развива на равнището на инвенцията, като в същото време се осъществява чрез интензивен обмен с наличните ресурси от фигуративни значения, изразни средства и комбинаторика, с които художествената традиция разполага. По такъв начин проектът разглежда непрекъснатия диалог с традицията именно като форсиран избор. При младите изборите се отличават с особена интензивност и изникват един от друг или един след друг с печалба на темпо. Подобна ориентация е особено подходяща спрямо решението в изложбите да бъдат поканени само визуални артисти, намиращи се в началото на своето творческо утвърждаване: автори, за които множеството избори са актуални и могат да бъдат открити категорично и отчетливо в техните произведения.
В общ план това ще доведе до изграждането на ново отношение към националната художествена традиция у различни възприемателски групи. Често се казва, че Националните есенни изложби в Пловдив притежават широка публика, а езиковите варианти с „разчитат на“ или „радват се на“ са просто зле облечени евфемистични деривати. Затова сред основните намерения на Форсиране на избора е да наложи респект спрямо всеки един възприемател като съпроизвеждащ. Във връзка с това особено важно въздействие дебютният „десант“ ще има върху публика, която включва активно занимаващи се с изкуство млади хора от специализирани художествени и други гимназии, студенти по визуални изкуства в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, Национална художествена академия и т.н.
Галина Лардева
Играта на избора
Миналото на човешката цивилизация гледа на избора като на оръжие на съдбата. В класическата античност на героя му се предоставя възможност да избира, за да може да сгреши. Така героите биват изправяни пред загадки, пред изглеждащи понякога напълно неразличими, понякога предизвикателно неравностойни пътища, пред решения, в които сякаш за първи път освободилата се човешка воля се втурва да избира сама. В този съдбоносен момент на избора героят трябва да заложи по правило не на рационалното знание, а на опиращата сякаш в произвола игра, не на придобитото и наученото, а на гадаенето. Възможностите героят да спечели избора - тази предизвикателна игра със съдбата, се заключват най-често в това той да успее да избегне избирането. Идеалът на античността - животът в умереността - минава оттук: влизането в процедурата на избора, но същевременно и оттеглянето от него. В еднаква степен се наказват крайностите на пасивността в неучастието и дързостта на непомерния избор. Така в античните сюжети - от Икар до Едип - се наказва не за действията, а за изборите.
Културната история помни и предава тази боязън пред избирането като сблъсък с нечовешки сили, като сляпа игра със съдбоносното. „Животът е трудна игра, тъй като трябва непрекъснато да теглиш отново и отново карта по карта, като при това не знаеш кое е коз“, пише през 1801 г. Хайнрих фон Клайст до полусестра си Улрике. Десет години по-късно ще изпрати до нея последните писма, с които се разделя със света, след като е тръгнал по пътя към смъртта - избор, разположен отвъд всички избори. Приблизително по същото време Шилер посочва играта като израз на пълнотата на човешките възможности, като при това акцентът пада върху интензивната процедура на избиране. Играта с перманентно провеждащите се избори е основна форма за намиране на смисъла, както и най-прекият път към формулирането на индивида. По такъв начин времето на романтизма, изграждащо основите на съвременното хуманитарно знание, поставя в динамично равновесие на везните на човешката активност рационалните действия и ирационалните избори. Работата, целевата активност, от една страна, срещу свободните избори на играта, от друга.
По такъв начин човекът е уязвим в своя избор, защото като решава измежду крайности, той ги проектира върху пластове от невъзможност: невъзможността за обозримост между алтернативите; невъзможността да се поеме по повече от един път; невъзможността да се отиде отвъд своя собствен край.
В Новото време налагането да се избира става все по-интензивно, защото човешките дейности (а с това и ценностите) се отдалечават взаимно. На практика това намира израз в доминирането на времето над пространството. Защото да се избира означава да се преодоляват разстоянията, да се събират в едно различни пространства. Вече изглежда невъзможен античният идеал - човекът да отклони избора, да избегне крайностите, като се потопи в умереността. Ускорението, което Новото време налага, се явява непосредствен резултат от форсирането на изборите. Сега вече не само картите от наблюдението на Клайст се раздават по-бързо, но и всяка от тях е коз в една различна, херметично затворена в себе си ценностна система. Само изборите могат да изграждат мостове между отделните ценностни системи.
В своето съчинение „Техника и наука като идеология“ Юрген Хабермас наблюдава комбинирането между работа и интеракция като ключов баланс на всяка човешка активност. В тази връзка той разделя работата като резултат от насочени инструментални действия, от една страна, и като резултат на рационален избор, от друга. Докато инструменталната активност се насочва към технически правила, към емпирическо знание, тоест се основава на прогнози за наблюдаеми събития, процедурата на рационален избор се ориентира към стратегии, които се базират на аналитично знание. Така наред със своята изначална принадлежност към територията на играта днес изборът се явява още процедура на насочването, на преноса, на свързването, на разбирането.
Изборът - протомодел на комуникативното действие
И така, изборът означава поемането на абстрактно възможен, но несъществуващ в практическата реалност път. Всеки „аз“ следва своя избор, който на свой ред го определя/конституира. По такъв начин изборът се превръща в непосредствена територия на интерпретацията, на личното разбиране. В същото време обаче изборът представлява пряк израз на творческите намерения/интенцията. Срещу всеки избор на изразни средства или материал, на жанрова или стилова комбинация, срещу всяка една структурна подредба, срещу всяка естетическа цел стои неизчерпаемо множество от интерпретативни възможности, от игрови или (в широк план) изборен потенциал. Всеки един естетически акт (и изобщо всяка процедура на разбиране) може да се определи като среща на изборите: изборите, застинали за миг в интенцията, срещу изборите, застинали за миг в единичното разбиране. Разбира се, тези срещи не са валидни единствено при естетическия акт. Всеки един език създава и непрекъснато предоговаря своите значения с типологично подобни срещи на изборите. Перманентни избори, противопоставяне и сблъсъци между личните избори, без които езикът умира. Затова процедурата на избирането представлява прототип на всяко едно комуникативно действие, на всяка една диалогична платформа.
Като модел на комуникативното действие процедурата на избора е свързана и с традицията. Изборите, които правим, са проекции на миналия ни опит в момента на сегашното. Те развиват и озвучават миналото, придават обем на заложените в него намерения и ги конфигурират в системата на историята. Особено чувствителен е този процес на презареждане на традицията в изкуството и особено при визуалните изкуства, в системата на които изборът на разбиране възниква от пресичането на максимално голям брой действителности. Защото ако например читателят на едно литературно произведение или зрителят на един театрален спектакъл обикновено са свободни да изолират даден сегмент действителност в акта на разбиране, то възприемателят на съвременното визуално изкуство няма такава възможност. Той е задължен да избира и комбинира всички възможни действителности с цялата интензивност, натрапчивост и противоречивост на тяхното явяване във визуалното произведение. Задължен е да избира в това число комбинации, които традициите и добрият вкус биха определили като „погрешни“ или „неправомерни“. Тази непрекъснатост и всеобхватност на избора в съвременното визуално изкуство определят неговата комуникативна изостреност, едновременното му присъствие в различни социални области, неговата специфична форсираност.
Родства по избор на Прокрустовото ложе
Всяко художествено произведение съществува единствено в точките от възможните комбинаторни пресичания между две системи на избор: системите между условните полюси на продуктивната и пасивната рецепция. В действителност тъкмо заради залегналата в основата на разбирането процедура на избор нито един възприемател не може да бъде наречен пасивен. Така както артистът, непрекъснато комбиниращ измежду конструкти като образование, вкус и традиция, не може да се мисли като изцяло продуктивен. Художественото произведение е изобщо комбинаторика на избиране. Зад чисто статистическия модел на пресичане на възможности обаче стоят индивидуални естетически настройки със своите генезис, история, разночетения и отклонения. Избирайки, всеки „аз“ определя себе си, а допирните точки между човек и произведение, между произведение и произведение и не на последно между човек и човек се проектират в „родствата по избор“.
Средата и ситуацията, в които се развива българското изкуство (и в частност българското визуално изкуство) се характеризира със своите подчертано предрешени, провеждащи се извън индивида избори. На преден план се извежда един безвъпросно, трайно и анонимно възприет common sense, който преподпечатва мълчаливо утвърденото статукво, като си служи с идеологически клишета като талант, пробив, „имена“ (като некоректна метонимия на и без това некоректния израз „именити автори“), протежиране, популярност, успялост. Към тази редица могат спокойно да бъдат добавени още много идеологически моделирани топоси, чието въвеждане спокойно би могло да става и с кавички, защото думите отдавна са се отделили от гласа, който стои зад избора и носи неговата отговорност, който озвучава неговата непосредствена комуникативна сила. В този ред може да се прибави например и митологическата опозиция между у нас и чужбина. Тези формирани с течение на времето идеологически матрици продължават да действат и днес. През тяхната лаборатория преминават също и по-нови дадености като „концепт“, „проект“, „пазар на изкуството“, ,,менажиране“, „пиар" и т.н. Дори понятието за „публика“ трудно може да се освободи от идеологическия натискна тази матрица, защото пренебрегва произвеждащия потенциал на възприемателите и ги поставя не само в състояние на пасивност, но и в една трайна непълноценност. В тази тенденция обаче особено болезнено е идеологическото присвояване на понятия като „дискусия" и „диалог", защото по такъв начин - както по-рано - диалогът се охранява и контролира от предварително посочени за тази цел администратори и техните инстанции.
В резултат на тази ситуация съвременното българско изкуство се създава и възприема в клещите на редица безвъпросни подредености (възрастова, поколенческа, стилова и т.н.), чрез които се „кадрира“ не само територията на изкуството, но и взаимоотношенията вътре в нея. Това автоматично довежда до йерархии (на автори, на жанрове, на форми и др.), до налагане на монопол върху разбирането, който е особено отчетлив в системата на съвременните визуални изкуства. Впрочем изобщо категорията на разбирането заедно с нейния некоректно създаден за нуждите на йерархиите дериват на неразбирането също спада към онези идеологически клишета, превърнали се в инструменти за управление на съвременното изкуство. В тази перспектива и предрешеност под заплаха започва да се намира и свободният избор на артиста. „Нямо по-голям роб от този, който се мисли за свободен", отбелязва в своя дневник Отилия от Гьотевия роман „Родства по избор".
Съвременно = визуално
Национални есенни изложби Пловдив 2013 предприемат опит да се освободят от диктата на предварително зададените йерархии и норми на управление на изкуството. На практика това ще се осъществи с интензивна работа с авторите в периода на тяхната непосредствена подготовка за изложбите, тяхното взаимно приобщаване, както и чрез посредничеството при споделянето на опит между тях. Този предварителен опит на споделянето представлява в същото време трамплин за разбирането. Защото, както последователно настоява в своята работа Макс Имдал, историята на изкуството се заключава в опита на/с изкуството. В своята цялостна практика този изкуствовед, принадлежащ към групата „Поетика и херменевтика“ на Университета в Констанц, налага това свое убеждение чрез поставяне на фокуса върху посредничеството на изкуството. Ролята на визуалното изкуство се състои в това да създава свободни пространства, в които да се разгръща възприятието, мислено като потенциал. Визуалното изкуството трябва да се върне на аналитичната процедура, което означава - към индивидуално избраните отклонения от ценностни системи и общи правила, към играта на комбинирането. По такъв начин анализът следва да престане да бъде приоритет на специалистите, инструмент на специализираното знание, който да го пази от посегателствата на „непосветените“. Визуалното изкуство с всичките си жанрови и ситуативни разновидности не е обетована творческа или професионална територия, а е такава част от цялостната среда (публична и частна), която провокира индивидуалната активност спрямо феноменалния (сетивно възприемаемия) свят и по обратен път формира сетивността на „аз“-а.
Форсирането на избори в този процес на практика изравнява значенията на съвременно и визуално. Между съвременно и визуално съществува динамична съпринадлежност. Тук не става дума за онзи приоритет на визуалното, който със сигурност е у дома си във всяка една съвременност. Съвременно и визуално са системи, които са структурно сходни и дефинират основанията си взаимно. Непрекъснато променящата се с всеки един момент визуална среда произвежда отрязъци съвременност. И най-незначителната промяна на всеки един параметър поражда нова съвременност, без обаче да снема основанията на всички останали съвременности, които както продуцентите, така и реципиентите на действителности и изкуство всекидневно актуализират в своите избори. Така съвременно и визуално съществуват единствено в ситуативната си обвързаност. Затова и спойката на компонентите в понятието съвременно визуално изкуство е по-силна и естествена отколкото при съчетания като съвременен театър или съвременна литература.
Програмата Форсиране на избора представя десет индивидуални изложби на млади автори, за част от които това е първа самостоятелна изява. Изборът на тези художници има за цел да наложи принципната равнопоставеност на класическите форми на изобразителното изкуство, като при това да се търси всеки израз на тяхното възможно обновление, да се набележат тенденциите на художествено развитие на едно ново поколение не само за себе си, нито пък за целите на противопоставянето спрямо други поколения, а в един съвременен и актуален контекст, в който са възможни условия за пълноценна комуникация. По такъв начин различното и новото, характерното и симптоматичното в изложбените изяви на младите ще се надгради върху вече съществуващата продуктивна основа. Участниците във Форсиране на избора, Национални есенни изложби, Пловдив 2013 са автори на възраст между 25 и 40 години, получили своето сериозно академично художествено образование в България и/или по света, имат своите специализации, резиденции и участия в редица проекти, всеки от тях следва самостоятелно своя път на творческо развитие. Не на последно място Форсиране на избора цели чрез засилено презентиране на младите в съвременната българска художествена сцена тяхното осмисляне и осъзнаване като релефно творческо поколение, а комуникацията помежду им - да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие.
Форсиране на избора постави акцент върху предварително наличните основания, които участват при всеки един избор. Изходна точка в този акцент е идеята, че цялостната динамика на художествените явления се определя не толкова от характера и посоката на отделните решения, колкото от множеството предварително артикулирани, често незабележими избори, които човек прави във всеки един момент. В изкуството този процес е резултат от една невидима творческа активност, разположена преди видимата активност на произведенията на изкуството. В плана на художествената практика „форсирането на избора“ се развива на равнището на инвенцията, като в същото време се осъществява чрез интензивен обмен с наличните ресурси от фигуративни значения, изразни средства и комбинаторика, с които художествената традиция разполага. По такъв начин проектът разглежда непрекъснатия диалог с традицията именно като форсиран избор. При младите изборите се отличават с особена интензивност и изникват един от друг или един след друг с печалба на темпо. Подобна ориентация е особено подходяща спрямо решението в изложбите да бъдат поканени само визуални артисти, намиращи се в началото на своето творческо утвърждаване: автори, за които множеството избори са актуални и могат да бъдат открити категорично и отчетливо в техните произведения.
В общ план това ще доведе до изграждането на ново отношение към националната художествена традиция у различни възприемателски групи. Често се казва, че Националните есенни изложби в Пловдив притежават широка публика, а езиковите варианти с „разчитат на“ или „радват се на“ са просто зле облечени евфемистични деривати. Затова сред основните намерения на Форсиране на избора е да наложи респект спрямо всеки един възприемател като съпроизвеждащ. Във връзка с това особено важно въздействие дебютният „десант“ ще има върху публика, която включва активно занимаващи се с изкуство млади хора от специализирани художествени и други гимназии, студенти по визуални изкуства в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, Национална художествена академия и т.н.
Галина Лардева